Йордан Йовков - Земляци

— Има и за нея. Не, няма го! — казва Делчо и престава да търси. — Изгубил съм го или е в палатката. Ама аз помня. Добре били всички, и стрина, и децата. Нивата р гората до колибата я засели с жито. Още… Какво имаше още? А — а — а! — изведнъж се досеща Делчо и се усмихва — и малкият проговорил вече. Христо де, приказвал вече.

— Гледай го ти! — изненадва се Стоил. — Приказвал! Ама че той трябва да има година вече. Какъв ли е смешен!

Христо е най-малкото дете на Стоила. Той като че вижда тоя хлапак, смее се, но очите му овлажняват и блещят.

— Ти пишеш ли им? — пита Делчо.

— Пиша. Много често пиша. Ама ако речеш да пишеш — поздрави ги. И Неша поздрави. Пиши, че си дохаждал тук. Хм… приказвал — говори като на себе си Стоил и се усмихва.

— Кой знай, я пиша — я не. Нали щяло да има мир? Може скоро да си ходим. Делчо помълча и прибави:

— На мене ми е все едно. И тук служба, и там служба. И да си идем, нас няма да ни уволнят. И тук ми е добре.

Досега Стоил беше чакал удобно време, за да може да поговори на Делча нещо повече за себе си. Искаше доверчиво и открито да му разкаже колко много се измъчва от някое време. Откато се запролети, той няма ни минута спокойствие, нещо го вика и тегли към село, той сякаш не е в себе си и често пъти, като се погледне в тия войнишки дрехи, не може да се познае.

А войната продължава и като че няма да има кран, Но Стоил не искаше да осъжда когото и да е. Щом това е тъй, значи, необходимо е и друго средство няма. Трябва добросъвестно и честно да се служи. И сега, като слушаше Делча, той мислеше и се радваше за тия млади хора, които могат да служат именно тъй и са били добри и чисти. Стоил реши да не говори, да не хвърли и най-малката сянка в душата на тоя момък и да скрие страданието само за себе ей.

— Какво каза, Делчо? — попита той някак сърдечно весело. — Каза нещо ти, аз не чух.

— Може да си ходим, казах.

— Да си ходим? Дано, дано… Стоил се замисли и поклати глава.

— Не знам, Делчо — бавно говори той, — таз година ни орахме, ни сяхме. Не знам, божа воля е. Може той друго да иска и друго да е наредил. Негова воля е…

Повече от това Стоил нищо не каза.

Те излязоха от землянката и намериха Никола, Димитра и Илия насядали на поляната, близо до окопите, които служеха като ходове за съобщения към люнета. Самото укрепление беше наблизо и те биха се изкачили там, ако не беше забранено. Вън от лагера, в тая посока, най-много до тия окопи можеше да се ходи.

Времето беше хубаво. Настъпваха първите, почти летни горещини, войниците бягаха на сянка в землянките. Тук — там се виждат само някои, които се движат лениво и бавно, разпуснати от жегата. Наоколо полето е още свежо и сочно, тъмнозелено, почти черно там, гдето падат сенките на облаците, и яркосветло на сгрените от слънцето места. Долината под лагера е все още тъй хубава, още са много и големи ярките петна на цветята. Там сякаш е разстлан светлозелен копринен плат, фантастично и пъстро бродирай.

Земляците си приказват сега тихо. Подир смеха и безгрижието изведнъж настъпи това униние, което идеше рядко, но затова пък биваше болезнено и тежко. Те говорят за теглата и лишенията, които са прекарали, за лошите слухове, които идат от селата, за писмата, които се губят, за вечните лъжи около мира. Повечето мълчат или рядко се обаждат, унесени и мрачно замислени. Говори сега само Никола. От минута на минута той става по-възбуден, ядосва се, изпада в пресилено и несправедливо незадоволство и във всичко започва да вижда само черната страна. Постепенно той попада на своята тема: говори само за разправиите си с Буцова.

По едно време към тях се зададе подпоручик Варенов. Той идеше откъм морето и, както се виждаше, наблюдавал е нещо, защото на гърдите му висеше открит бинокъл. Варенов е още доста далеч, върви леко и пъргаво, като при всяка крачка шиба с камшик по десния си чизъм. Но той намалява крачките си, изважда някаква хартия, навярно писмо, поспира се, чете и се усмихва. Той още повече се усмихва, когато, като оставя писмото, дълго се взира в друго нещо, което много прилича на малка фотография. После той скрива всичко това и все със същата щастлива усмивка на лицето си тръгва пак чевръсто и плющи ритмично с камшика.

Варенов е млад момък, почти момче, с хубаво, голобрадо и чисто лице. Косата му, отдавна нестригана, се подава изпод фуражката му, дълга, гъсто наплъстена, черна и лъскава. Той има светли, усмихнати очи и дълги гъсти ресници, като на момиче. От цялото му същество лъха жизнерадост и безгрижие и, както всички млади и здрави хора, той изглежда безпричинно щастлив и весел. Той е вече наблизо.