Имах три обелени черничеви пръчки, с памучно влакно от рибарско тире. Едвам насмогвах да нанизвам кукичките; дърпа като щуро и се лови, най-важното. Пръчките — забити в калта, влакното — само четири метра. През два-три метра — въдичар. Има за всички — пасаж! Кофата се пълни.
До мене един чичо, възпълен здравеняк, приказваме си, коментираме — рибарски му работи. Жалко, вика по едно време, трябва да вървя на работа…
Лових докъм седем и половина, то — да не си тръгнеш; хайде още малко, още малко — сладка работа като върви рибата: все едни тумбести таранки.
Бегом, до вкъщи, измих се — и на училище.
Тържествена работа. Изпитна комисия — пет непознати инженера, от поелите шефство заводи и нашия си преподавател. Вика — не се притеснявайте, знам, че всичко си знаете; и нареди билетчетата с въпросите на масата. Какво ще се притесняват, се обажда един достолепен и елегантен от комисията. Явно всичко си знаят, щото, с ей този — там, до преди час ловихме таранки на Дунава; напълни цяла кофа; аз си тръгнах, той продължи, не се притесняваше за изпита въобще… Вгледах се — моят съсед по въдици — на другата година ми стана учител по практика и още нещо, теоретично — Здравко Казаков; не беше инженер, но от старите техници — бетер инженери.
На другия ден откриха Дунав мост; Вълко Червенков мина с дълъг и празен влак, главата му запълваше целия прозорец; голяма глава — голямо нещо, говореха хората — цяла тенекия мас ще пусне.
От Кея — надолу всичко беше блокирано; само не можаха да прогонят едната щерка на Фото Войнов — Доцкинката; малко нещо не беше добре — по бански, моташе милицията: ту във водата, ту…
На Дунава съм! Трети месец откак е замръзнал! Голяма зима! Голям студ! По едно време отпусна, кърджите тръгнаха…
(Сега, като написах кърджи, отворих речника за справка. Такава дума няма в българските речници, в смисъла който знаем крайдунавци. За нас — това са откъснатите малки и големи ледени блокове, плуващи по реката. При ледоход. Има значение — за поле; кърджия — човек работещ на полето; навярно и кърджалии — хора безчинствали и скитали… по полето… е, и другаде. Може би — ледени полета?!…)
… тръгнаха и пак запряха. Огромната сила на масата по ускорението ги накамарчи някъде с невероятни форми; нивото се повдигна, излезе на равнището на дигата и видяхме как телеграфния стълб на Граничния отряд, от бетонирана железопътна релса, беше отрязан като кибритена клечка.
Ледени полета — някъде гладки, удобни за каток — за кънки; такова нещо търсим.
Официален градски каток, с военната музика, вечер с илюминации и бюфет с топъл чай; кънки под наем — имаше на Жабешкото блато. С пари!
Може да се кара и по заледените и утъпкани улици, особено по Главната. С Кесито често си спомняме, как се нахващахме зад шейните-файтони, как ни шибаха с камшиците файтонджиите, като дотежим много на конете…
Друго си е на Дунава. Всички бяхме влюбени в книгата на П. Стал — Сребърни кънки, как с километри са се катаели по амстердамските канали.
Често полетата бяха къдрави, или с много сняг; но имаше и идеални. Само да не сивееха — ще рече, че ледът е тънък. Слухът ни беше вперен в леда — ако запука… бегом обратно. Имаше и мокри моменти, но общо взето — Съдбата ни пазеше.
Износвах зеления шинел на брат ми — от Дойче шуле. Също и кънките ръждавейки — Глория Тел, на бод, с канали и ръбове, заточвани от Милко Клайнер. Нямаха оригинален ключ и един Колю, от Добричко, ми измайстори такъв — докато караше практика в Техническото — от масивна желязна дръжка на брава. Тежеше в джоба ми и като паднех, се откопираше точно и морав — на бедрото ми. Проблемът с чепиците! Какви ли не дарения от братовчедките си доизносвах. Да ги докарам до номера на кънките, подлагах чуканчета от доминото, с въженца, че с и тел. Къде без тел, нали са Глория ТЕЛ!
Разпервах полите на зеления Дойчешуле, вятърът ме поемаше, кънките тракаха по ледените вълнички, скриптяха на завоите. С кой акъл! Нашите, по цял ден на работа, нямаха и представа къде сме — по средата на Дунава… (Това — 1949 — 1957)
Един много тъмен ден, с черни облаци — мъчеше се да вали и наистина вечерта заваля, се подвизавахме на едно гладко ледено поле, над Конския плаж. Беше оградено с метрови камари натрупани блокове, нямаше опасност да не усетим, че се отдалечаваме много от брега. Имаше момичета, щото имаше момент на перчене: да караш назад, да въртиш тройки, осморки, да подскачаш, везна — друго и не можехме.
Читать дальше