Велимир Петров: На Дунава съм

Нисичък, сух, неописуемо черен, в най-големите жеги — с лъснати, прилепнали чизми, с шпори без зъбци, обезателно капитанска фуражка; като се изправеше застрашително и изревеше като два лъва едновременно — наставаше затишие.

И все пак — Вълко Червенков, поне… веднъж на ден си казваше думата. Удряше с него по дървените тараби — и толкова, ако не считаме съпътстващия текст: … вашта… да излизате отдолу… голо ви се дощяло да гледате… пишлигари с пишлигари… вчера излязохте оттам… само Вълко Червенков ще ви оправи… вашта… и прочие.

Пишлигарите — като се научеха що годе да се държат над водата, излизаха от Баничките и се пробваха в плиткото между брега и понтона, като до самия понтон ставаше вече дълбоко, но можеше да се докопаш до нещо стърчащо от него.

Като гларуси стояха накацали тия орляци пишлигари по гриндите, понтона, цамбуркваха и с невероятни стилове в плуването, ставаха дунавски чада. Глътнеш ли от Дунава блудкава водица, ставаш негов роб завинаги!

Следващият изпит е — да заобиколиш Баничките; стигаш до понтона; от носа с боклуците течението те грабва; сърцето ти пърха като бабанче захапало кукичката; реката иска да те препрати към талвега си; трябва с всички сили да плуваш — да си близко до понтона… и над водата… някъде след кърмата — още два-три размаха и си в плитката и топла, размътена вода.

Това можене се затвърждава сезон-два; идва момент, страшно ти се доприисква да се гмурнеш с по-големите под понтона, само на половин метър от повърхността, но на два и кусур широк, докато изплуваш между кафезите, под каютата и — ако не те усетят — да се нагледаш на голи жени.

Нямам представа колко пъти съм посещавал тази стриптизьорка, знам, че винаги ми е било интересно. Изглежда художникът в мене се е проявявал и в тази крехка възраст; какво говоря — та аз тогава посещавах разни кръжоци… става дума за актовия художник — на голи тела. Естетското ми (единайсетгодишно) око подбираше само зрели обекти; с изявени атрибути; презрелите въобще не помня — а дребосъка… имаше ли такъв!?

Помня чувствеността която ме заливаше! Водата около мене възвираше на три реотана и си мечтаех, по-скоро да стана голям, нямах търпение.

И така — един ден (Дунавът беше много нисък, тинята беше превзела пясъчната плажна ивица), с група мераклии заобиколихме носа на Баничките, без да ни усети бай Кара, гмурнахме се под понтона и — в зрителната зала.

Гледали сме, що сме гледали, някой от нас се е издал някакси, жени се разпищяха; Вълко Червенков заудря — сякаш по главата ми. Какво се паникьосах — не съм изчислил правилно, гмурнал съм се прекалено дълбоко и течението ме е напъхало под пода. Когато вече трябваше да съм излязъл, усетих гвоздеите с които е ковано дюшемето да порят гърба ми… Невероятни движения, гърдите се пръскат за въздух и — ужас — коремът ми затъва в тинята. Помня, че ми мина през ума: дано не минава някой голям кораб, да направи вълни. Тогава Баничките започват да се вдигат и спускат по вълните и ще ме зачукат в тинята като… не можах да реша като какво точно, но си представих раците — ще има какво да ядат; никой не ще ме открие. А краката топуркат ли топуркат и набиват гвоздеите.

Сигурно се сещате — щом пиша тия редове, няма начин да не съм се измъкнал, някак си! Как? Един Господ знае; то не бяха ритания, загребвания — както съм гледал Джони Вайсмюлер да прави в Тарзан в града на маймуните.

Гълтах въздух с уста пълни с тиня; нямах сили да изпълзя на пясъка и лежах на плиткото.

Ако не на другия, но на по-другия ден — пак бях в стриптизьорната.

Нощем Дунавът издава един особен звук, ей такъв: вюююуу! Ако е сезон — и жабешко кикеряцане, многогласово. На моменти нищо не се вижда — кадифено-черна тежка тъмнина. Ако имате късмет — някой прожектор ще претърси отсрещната гора, небето, течението; нищо няма да намери и ще се скрие, за да стане още по черно-тъмно. Толкова черно и тъмно, че любимият ви човек ще се притисне още по-силно до всяка ваша точица… Ако любимият ви човек го няма, тогава ще усетите кресчендото на стотиците комари; ще разберете, че всъщност край Дунава нощем става още по-задушно от изпаренията, за разлика от край морето!

Тия мрачни мисли ще ви разсее басова параходна сирена; гъгнив мегафон ще изтръска някакво разпореждане на международен език, странно завършващо със споменаването на нечия мамаша… Гъррррргорене на спускаща се котвена верига и удар във варел.

Ако сте били послушен през деня, поддържали екологично равновесие или друга някоя доброта сте сътворили, може и да мине някой увеселителен параход, озвучен от Чайковски или в краен случай — с Болерото на Равел, да речем. Ще включат, специално за вас, всички светлини; червените и зелени ТОПови — горе на мачтите; дежурни и илюминационни и т.н.