Велимир Петров: На Дунава съм

Помня тази — фатална буря. Бях излязъл с моя тренировъчен скиф — едно дъсчено корито с ценен товар: голяма диня, мрежичка със сандвичи и… неравнодушно девойче, отвличащо вниманието ми от тренировъчния процес с някои, нейни си, природни дадености. Гребах стръвно няколкото километра, срещу течението, до остров Люляка; и там заслужено се боричкахме на кадифения пясък, макар и вече есенно хладен. Така — целия ден. На връщане оставихме лодката самичка да се носи по течението, гмуркахме се и цамбуркахме около й, не усещахме, че сме настръхнали и посинели. Бурята ни захлупи с топъл дъждец и я видяхме само откъм добрата й страна. Двата бряга, еднакво отдалечени, забулени и явно негостоприемни, забързани нагоре по течението, не ни обръщаха никакво внимание. Като се прибрахме в базата, трагедията беше вече приключила… Стоян на три пъти вземал разстоянието — от брега до лодката и обратно, не успял дори да свали служебната си униформа. Спасил трима с проблеми в плуването — две момичета и едно момче. Едно момиче и той — колкото и да ги търсиха…

Изплуваха до устието на Лома. Коженото му яке беше разкъсано от огромните мускули.

Каква ли драма се е разиграла под водата, каква ли ще да е била тази последна прегръдка на давещото се момиче, вкопчано в този силен мъж.

Стоян ме учеше да връзвам морски възли.

Докато пишех горното, на заден план се преплитаха други едни мисли: спасявал съм удавници — случайно и не толкова. По правило — спасеният удавник не се сеща, поне, да поблагодари за новия си живот. А и не за благодарност се спасява. Кръводарителят също не чака благодарност.

Във върховите — над четирийсет градусови горещници в Русе, всичко живо търси прохлада и спасение във водите на Дунава, въпреки забраните на властите. Канаричките, под дома ни, са гъмжило от различни възрасти, а са опасни и за тези които уж ги познаваме. От Влашката канара изведнъж е осем метра, с подмол, в който течението натиква жертвите си. А отгоре се виждат примамливо хладни, мини фиорди — удобни за плацикане като бивол в локва. Няма статистика — колко са се подхлъзвали (Къде е, тука беше, май потъна?) — само навреме подадената ръка, от непознат, е изключвала фаталния край.

В живота е така — ако има подадена ръка; но сякаш — по-често няма!

След тежка тренировка със скифа, преди обратния път срещу течението, пристанах до плитък дъсчен понтон, под Фабриката за мая. С ръка придържах понтона, другата пазеше равновесието на неустойчивата академичка с двете гребла в шепата. Кльощав чичка си переше работните дрехи с голям калъп домашен сапун, а после и себе си. Непохватно загребваше вода да се плакне; като във филм със забавено движение се хлъзна по сапунената пяна и без да вдигне и капка пръски, потъна като камък. Отвързах светкавично краката си от налъмите на скифа и без да разсъждавам за личната си безопасност, се наклоних встрани — и го последвах. Течението ни повлече; изчислих — къде ще да е, напипах крак… и така или иначе — го измъкнах.

Излишно е да казвам, че имаше борба, бях силен и млад; бях само благодарен, че нажеженото ми от гребането тяло не се пресече в студената вода.

Никой не продума; имаше и зяпачи. Чичката забрави за прането и се изниза като… пъзня.

Давих се и аз — единайсетгодишен.

Споменах Баничките на Кара Капитана — бяха, образно казано, два дървени кафеза или гевгира, с размери на големи стаи, през които водата преминаваше спокойно и промиваше телесата на топуркащите по дъсчения под. Кафезите бяха закрепени между два дълги, херметични, железни понтона, на два метра помежду им, където се завирахме да гледаме голи жени. Отгоре ни, това разстояние беше каютата на бай Кара и каса за билетите. Двуметрово заграждение образуваха кабинките за преобличане.

Тези плаващи банички си бяха плавателен речен съд; с рул, нос — да отклонява плаващите боклуци, да не проникват в басейните; големи гринди — подпиращи го от брега на подходящо разстояние и дълбочина; сходня с леери — мост за клиентите и… Вълко Червенков! Ни повече, ни по-малко! Това популярно тогава име, идентично с това на държавния и партиен ръководител, носеше дебела, резбована тояга, с нещо като подобие на бюста на вожда (такива бюстове бяха под път и над път!), вместо токмак на дръжката. Тази сопа, оцветена в червено (!), олицетворяваше върховната власт на територията и акваторията на Баничките — т.е. Кара Капитана! (Баща на примабалерината Виолета Врубел.)

Никой не оспорваше авторитета на бай Кара.