Велимир Петров: На Дунава съм

Не им завиждайте — и те имат проблеми с комарите. И тях ги мъчи задухата.

На Дунава съм! — Такава бележка съм оставил на стълбището, към таванската ми стая, за родителското тяло. Написал съм я от вечерта, а вече наближава четири. От вечерта е нагласен и сака с рибарските такъми; и бурканите с торни червеи. През улука — водосточната тръба от тротоара на улицата, съм прекарал въженце до балкона и оттам, през прозореца, до кревата и завързано за крака ми. Стефко Манафов ще дръпне безшумно сигнализацията, бърз ход — по Кея, по Кея, Корабната, и сме в старото устие на Лома. Разузнаването е донесло, че там е големия риболов на деня.

Още се развиделява, а удобните места почти са заети. Ние — със самоделни въдици, а Ефремов — даскалът по физкултура, е с мечтаният от дечурлигата спининг. Цяла компания са и по детски се дразнят и завиждат, като виждат ние какво хващаме. Рибата е объркана — на коя въдица по-напред да кълве, а един — порядъчен, килограмов шаран се закача — забоден за гърба. Важен е резултатът!

Баща ми, прочел бележката, напук — преди да отиде на работа в банката, минал през Халите и купил трикилограмов сом. Вечерта ми каза злъчно: Само се трепеш с този рибарлък, не си доспиваш. Виж — каква риба съм хванал със Златната въдица!

Не е това, бе Тате, тръпката е важна!

Неизживени детски недостижими радости!

Където и да отидех после по Света, с оскъдната валута, все си купувах рибарски макари и пръти. Радвах им се, както тогава бих им се радвал. Синът ми, запален и той по риболова, вече имаше дори и серкме — но сякаш нямаше вече бол-бол риба. И все по-няма!

На Дунава сме!

Колата ни е на брега при Стълпище.

Гласим нощен риболов — за сом. Красив залез — златната пътека е чудесен фон за чаталчетата с въдичарските пръти, с камбанки за безлунната нощ. По влакното, вибриращо от течението, са накацали безброй хеликоптерчета — водни кончета.

Булката, доста отдалечена от рибарската страст, плете на седалката си в колата, при отворена врата — чака да излязат комарите, та да я затвори.

Щерката, току що излязла от водата, се оцежда на плажната хавлия, по корем, вперила очи в романчето си. Синът донаглася нещо си и споменава за наближаваща емоция.

В ляво и дясно от нас, по на петдесетина метра — други коли, с други мераклии за храна на комарите, които всеки момент ще стартират…

Емоцията пристига. Едно говедо, неуспяло с колегите от ляво, гледа да си изкара почерпка в ресторантчето зад нас. Знаем ли, че нощният риболов е забранен. Няма такава работа, но не му го съобщаваме, мълчим си. Изправяме се — със сина сме внушителна двойка. Той — атлет; аз, е — бивш! Говедото, да му се чудиш на смелостта — до… третото ни копче. Бавно го приближаваме, с цел да го приближим към Румънско. Говедото изведнъж става прекалено мълчаливо, навежда се, минава под лактите ни и тъжно отива да си опита късмета с колегите отдясно. Приятна им емоция.

Комарите, като държани на въже, ни вкарват в задушната кола. Нощта ни поглъща, като се вижда само оловото на водата, връхчетата на немите въдици и пикиращите прилепи.

Нищо! Радиото споменава за дъжд — как само кълве рибата при дъжд…

Радостни викове на съседите отляво, суетня — Сом! На какво ли ловят? Ние — на Попово прасе.

Булката е стиснала укорно устни — ясно, че е нещастна и невинна жертва!

Щерката — мрънка. Тъмно. Няма го оловото на реката, нищо не се вижда… Но се чува! Камбанката! Дангър-лангър; всичките камбанки — ура!

Суетим се със сина. И пак не се вижда! Всичко е омотано. И — едно кьорцаво сомче, няма и триста грама. Комарите ни изприщиха като корнишони. Сърби непоносимо. Смотаният куп, барабар със сомчето — в багажника; и — към дома. Кални сме.

Право е говедото; и да не е — трябва да се забрани нощният риболов! На какво прилича то!

На Дунава съм! Да не се притесняват мама и татко — всичко си знам. Цяла нощ съм преговарял.

В осем часа съм на Годишен изпит по електротехника — а сега е още пет. Излязла е таранка под нас, на Канаричките. Цялата махла е долу, пълни си кофите, че и хайверлии. Утре ще е забранено да се слиза на Дунава — ще се открива Моста! (юни 1954). Вълко Червенков ще минава с влак, та ще блокират всичко, докато не минат данданиите.

Нощес, както учех, токът угасна и прожектори претърсваха небето. Както преди десет години — през войната. Зенитките откъм румънско и нашенско, охраняващи моста, стреляха като разпрани. После ни разправяха какви големи шрапнели са падали по Доростол, изпочупили керемидите… След време съобщиха, че американски шпионски самолет Ю-2 е заснел Дунав мост… да си го има… за всеки случай.