Уилям Нолън - Спейс — частният детектив

Оказах се по-бърз от тях. Калибърът ми изграка и събори двойката пред мен, третият пропуснах и той отскочи встрани, гмурна се под масата и от там изстреля един заряд. Над главата ми избухна кратка светкавица и полетяха камъчета.

Той не получи втори шанс да ме убие. Следващият ми изстрел го прониза в гърдите и тялото му се отпусна безпомощно.

Прибрах 38-и в кобура и се заех с Исма. Тя се бе съвзела напълно и беше направо изплашена.

— Ще ме убиеш ли? Кейн ли те изпрати?

Застанах пред нея на колене и заговорих с нормален глас.

— Слушай внимателно, мис Умани. Аз съм Спейс, частния детектив, който наехте на Марс. Направих си пласто и с това лице се промъкнах тук. Искам веднага да тръгваме. В състояние ли сте, да вървите?

— Да, мисля, че да — тя ми подари усмивка от средната си глава. — Носът ви е счупен.

Усещах това. Юмрукът на вратопазачът ме улучи точно на място. Добре ме предупреждаваше Заадер — не биваше да позволявам, да ме удрят по мутрата. Проклет шанс! Могат да последват големи неприятности.

— Забрави носа ми — казах аз. — Вдигай се!

— Май ще успея.

— Прекрасно. Да поемаме. Намираме се в устата на лъва и трябва да излезем преди зъбите да щракнат.

Бягаш ли — чакай да падне тъмнината, но в нашият случай това бе глупаво и безполезно. Меркурианският ден, както впрочем и нощта, продължава осемдесет и осем земни дни. Трябваше да поемем риска на бягстото под ярките слънчеви лъчи.

Още не беше се раздал сигнал за тревога или тропот на стражите, затова имахме възможност да изоставим замъка преди да са открили трите мъртви синтета.

Излязохме навън и аз веднага се възползувах от тежката връзка с ключове на синтетата. Заключих вратата. Така можех да спечеля още време. Исма трепереше и се притискаше до стената. Да я облека бях използувал копринената мантия на един от пазачите и тя сега се бе изхитрила да изглежда нормално. Тя бе прекрасен образец на венерианска жественост, но да се възползувам от нея нямах нито време нито място. Припомних си един доста срамен виц, който завършваше по следния начин: „… и ето защо една глава е добре, а три — прекрасно…“ Тогава бях на девет години и малко нещо разбрах. Сега се изхилих, като си го спомних.

— Нещо смешно ли има?

— Нищо.

Тръгнахме по стъпалата надолу, скоро те останаха зад нас и разбрах, че сме се заблудили.

— Как ще намерим обратния път към изхода на замъка?

— Нима не си влязъл от там — удиви се Исма.

— Разбира се, че от там. Но до килията ти ме съпроводи парче желязо и аз го освободих, когато стигнахме целта.

— Да помолим за помощ някой друг войник. Те нищо не подозират.

— Не бива — отговорих аз. — С този разбит нос не трябва да ме виждат. Ще започнат да задават въпроси, на които не ще мога да отговоря. Сам ще се опитам да намеря обратния път.

— Вие мислите, че ще успеете?

— Трябва да пробвам, да вървим!

И продължихме нататък през безчислените сводести галерии на замъка. Струваше ми се, че те са подобни на тези през които пристигнах, но не бях сигурен, защото на това място един камък не се отличаваше от друг.

— Мисля, че вървим правилно — каза Исма. — Аз помня, как ме водиха през тези места. Ние се приближаваме към вратата.

Тя бе успяла да се успокои, да възвърне предишните си сили и духовна твърдост. Триглавите произхождат от як корен.

Най-после засякох пред нас двора на замъка.

— Съдбата е още с нас — казах аз. — Зная, как от двора се стига до вратата.

Бързо пресякохме двора. Стражите продължаваха упражненията си, но бяха останали по-малко от преди, налагаха се с бойните секири, при което се разнасяше звън сякаш от камбана.

— Те са прекалено заети, да ни обърнат внимание — прошепна Исма и беше напълно права, преминахме без произшествия. — Аз мисля — въздъхна тя, когато се приближихме до огромната столова на замъка, — че няма да е лошо, да хапнем нещо. Какво ще кажеш, ако си починем малко?

— И аз бих желал нещичко да хапна — съгласих се с нея.

Столовата беше празна. Дългата маса бе заредена с кошници пълни с разнообразни плодове. Докато Исма лапаше ябълки и круши и пълнеше с тях джобовете си, аз напълних две тумбести шишета с вино от бъчвата на края на масата.

— Пий до дъно! — ухилих се аз.

Ядохме колкото се може по-бързо и не откъсвахме поглед от входа. Виното бе ободряващо, а плодовете — възхитителни. Кейн се обслужваше с роботоградинари и псевдовинари, тъй че — да живее Кейн, който обича да се радва на такива неща в живота.