Уилям Нолън - Спейс — частният детектив

— Решено бе в последните минути. Затова Кейн ми даде този карта. Нали я видяхте? — изкривих устните си така, сякаш Бебчето бе пожелало да се захили наистина. — Неприятности ли търсите? Мога да се погрижа за това?

Това го потресе, върна ми магнитната карта и махна с ръка — влизай. Постовете бяха преминати. Влязох вътре в една зала.

Тя бе самото съвършенство до последната подробност. Навсякъде виждах бронзови гръцки и римски статуи, величествени гоблени, фрески по стените, древна мозайка… изглежда щастието е било щедро към Кейн, защото всички предмети с вида си настояваха за уникалността си и автентичността си.

Но как да стигна Южната Кула?

Ето къде би ми свършила работа информацията от Хилещото се бебче, ако не бях толкова припрян. Човек цял живот се учи и аз бях получил поредния урок.

Нищо друго не ми оставаше, освен да се обърна към безстрастния страж. Средновековните доспехи се допълваха от двурък меч. Почуках с пръсти по забралото. То се вдигна.

— Тук съм по работа — проявих напълно нахалството си — трябва ми придружител до Южната Кула. Отведи ме там!

Колко просто се оказа. Бронираният страж тежко замарширува по коридора без да възрази нито дума. Колкото по-далече отивам, толкова по-добре вървят нещата. Моят безумен план може и да успее… По дяволите огнедишащия дракон!

Минахме през безкрайни каменни коридори, под високи и извити сводове, по калдаръмени дворове, в които стражите на Кейн се упражняваха в бой с мечове и копия, и изкачихме хиляди стъпала. Когато се добрахме до окованата в желязо порта в Южната кула дишах тежко, а мускулите на краката ми просто дрънчаха от умора. Синтето бе тих и спокоен, сякаш въобще не носеше тези тежки доспехи.

— Пристигнахме — оповести той. — Искате ли да ви почакам?

— Не, връщай се на поста си!

Забралото на шлема се тракна и той заблъска с железата си спиралите на каменните стъпала.

Изчаках да се отдалечи и опитах да отворя вратата. Тя не помръдна. Ударих с юмрук по дървото. Почаках. Отново ударих. Дали Исма е жива?

Неясни звуци ми подсказаха, че вътре има някой. Завъртя се ключ и нещо тежко изтрака. Вратата се открехна и през тясната цепка черен синтетичен здравеняк ме изгледа.

— Трябва да преместя затворничката — направо му заявих аз.

— Пълномощията ти?

— Директива на Ронфостър Кейн.

Подадох му магнитната карта. Той закачи оръжието си на шията провери картата и ми позволи да вляза вътре. Лъхна ме миризма на пот и слама. Единствен источник на светлина бяха мъждеещи свещи. Венерианката бе прикована за каменната стена, права, напълно гола, с разтворени ръце и крака. Трите й шии бяха захванати с широки пръстени, от които излизаха вериги и отиваха в халки на стената. Очите и бяха затворени. С нея се бяха отнасяли грубо и тялото и бе покрито с белези и мръсотия.

— Отвържете я — заповядах аз.

В килията имаше още две синтета. Те стояха безмълвни. Стражът до вратата премигваше и се опитваше нещо да измисли. Онези двамата се заеха да свалят веригите.

— Вие сте един от трите Луни, които я доведоха тук — студено ме осведоми пазачът. — Помня лицето ви.

— Така е.

— Казаха ни, че Кейн желае тя да е окована в Кулата. Какво го е накарало да промени решението си?

— Това не е твоя работа — срязах го аз с хриптящия си глас. — Изпълнявай си задълженията и си дръж езика зад зъбите.

Изглежда това не му хареса. Челюстта му се напрегна и през синтетичните очи започна да се излъчва черна ненавист. Но прибра езика си зад зъбите и ги захлопна здравата. След продължителни усилия и доста чукане двете други синтета освободиха Исма от веригите. Тя се отпусна върху техните ръце и те просто я захвърлиха на пода.

Приближих се до нея и няколко пъти я ущипах. Тя не помръдна. Тогава я заплесках през лицата силно и без да се шегувам. Тя трябваше бързо да се събуди и още по-бързо да се раздвижи. В известна степен успях. Момичето се размърда и замига с шестте си очи.

— Хайде, сестричке — избърборих, — събуждай се. Ние с теб трябва да се поразходим до едно весело място.

— Къде смятате да отидете? — поинтересува се момъкът до вратата.

— На Калисто — изтърсих без много да мисля.

Настъпи зловещо мълчание.

— Отговорът е неправилен! — извряка синтето.

Обърнах се към него.

— И защо, дявол да те вземе?

— На вратата казахте, че ще я отведете на Деймос. Знам това, защото тази информация ни предадоха по видеотелефона.

— Сега ще ти обесня всичко — изрекох и се приближих до него. Десният ми прав се стрелна в корема му. Това се оказа грешка. Синтетата нямат кореми. Вместо да се прегъне на две и да заближе пода, той ми тресна един по лицето. Аз полетях назад, а момъка се протегна за оръжието си. Останалите също зашариха с ръце по поясите си.