Уилям Нолън - Спейс — частният детектив

Само на Луната, със слабата и сила на тежестта, е възможна такава игра. На Земята тя е прекалено изтощителна. Но дори и тук за нея е нужно здание.

Луните биват светли и тъмни, високи и ниски, брадати и бръснати, но притежават една обща черта — телосложение като на професионален борец.

Когато влязох в „Струята на Сока“, играта бе в разгара си. Мокро пляскане на сланината в гърдите и безсрамните викове ми подсказаха, че някой си е получил заслуженото.

Веднага засякох трима юначаги с масивни тела, които подмятаха кълбата до далечната стена. Поръчах си венериански джус и попитах съдържателя на това злачно място, кои са тези мъжаги.

— Тъся Плодчето, Паяка и Хилещото се бебче — казах му аз. — това те ли са?

— Разбира се, че са те, приятелю — съдържателят постави чашата с джуса на тезгяха. Някога е загубил ръката си, но и досега не бе се погрижил да му присадят нова. Размаха остатъка в посока на тримата главорези. — Те не обичат чужденци да им се бъркат в играта. Ако съм на твое място, бих се държал на растояние светлинна година от тях.

— Но не си на моето място — казах и три големи глътки изпразниха чашата. Налях в стомаха си истински пожар, но трябваше малко да се загрея преди да започна замислената работа.

Приближих са до Паяка — ниско пухкавичко момче. Хванах „гръбчето“ му, преди да успее да помръдне. Замахнах и насочих със всички сили кълбото в гърдите на тъжната Луна, по име Хилещото се бебе, който не очакваше подобен ход и навири крака. Третият, Плодчето, цялата риза на който бе покрита с мазни петна, направи змийското движение на ръката към пояса, където трябваше да бъде скорострелния му Ръгби-Поуел 30–70, но бях измъкнал 38-я си и успях да му го покажа, преди да докопа своя.

Обезоръжих и тримата. Паякът се опита да извлече незабелязано дългото си ножче от ботуша, но с един удар на дулото го избих и той обезоръжен започна да смуче окървавените си пръсти.

Съдържателят на вертепа следеше тази операция със зинала уста; досега не беше виждал някой, който така да пречупи скъпите му посетители.

Кимнах с глава към задните стаи.

— Натам!

— Почакай, приятел, ние… — започна Плодчето.

— Млък! — ударът на 38-и в ребрата го насочи в нужната посока.

И те тримата тръгнаха.

Къс, ама съвсем слабо осветен коридор, водеше в задната стая. Наблъсках ги там и с ритник тряснах вратата.

Засипа ме дъжд от възмутени въпроси.

— Каква е тази наглост? — Паякът.

— Що за просташки игри? — Хилещото се бебе.

— Кой си, ти бе, дявол да те вземе? — Плодчето.

Отвърнах им с най-студената усмивка на която бях способен.

— Привет от Кейн. Той не е много доволен, от начина по който сте отвлекли момичето.

— Това пък какво е? — възмути се Паякът и стана черен и зъл. — Ние извършихме работата съвсем чисто.

— Той иска да знае, къде сте я дянали?

— Как, къде? Където ни заповяда — издрънка Плодчето. — В южната кула на Меркурчето. А от какво е недоволен?

— Шефа обича чистата работа. А вие тримата глупаци, сте направили малка грешчица, като сте допуснали едно калпаво частно ченге да ви проследи.

— Какво ченге? — поиска да разбере Хилещото се бебе, як мъжага почти с моя ръст и моето тегло, могъщи плещи и дълги ръце.

— Този — казах аз и три пъти натиснах спусъка на калибър 38-и. После свалих фалшивите си мустаци.

Те паднаха като обрулени круши и аз се зарадвах, като разбрах, че Системата се е отървала от трима убийци главорези. Изпитвах чувство на приятен възторг и в мен напираше сила и мъжество. Ако Кейн отново се опита да ни нападне на Марс, то той ще трябва да наема ново пушечно месо.

Още не бях завършил напълно работата си. Извадих „Ивичестата Зебра“ и започнах да снимам Бебето в профил и анфас, дори в тил.

— Бебчо — приказвах му, докато фиксирах унилата физиономия за потомството, — направи „боц“. — Но той, кой знае защо, не беше в състояние да оцени тази шега.

След като свърших с тази работа, прибрах „Зебрата“ и извадих преносимия деатомизатор L-5-J. Не бе в рамките на добрият тон да оставям тези три купчини мръсотия в почтения игрален дом.

Паф! И няма повече главорези.

Едноръкият съдържател на бардака изглеждаше съвсем объркан, като ме видя да се появявам сам.

— Момчетата си тръгнаха преди малко — обясних му положението. — Излязоха пред задния вход.

— Едва ли ще проливам сълзи по този повод — каза той. — Те прогонваха половината от посетителите ми — и махна неопределено с остатъка от ръката си. — Ето, вижте, вечер е, време само за разквасяване на устата, а при мен няма нито една жива душа.