Амели Нотомб - Изумление и трепет

Тогава се случи нещо изключително — разсъдъкът ми премина от другата страна.

И оковите ми изведнъж паднаха. Надигнах се. Бях свободна. Никога преди не се бях чувствала толкова свободна. Отидох до големия прозорец. Далече долу светеше големият град. Светът бе в краката ми. Бях Господ. Хвърлих тялото си през прозореца.

Изгасих неоновото осветление. Светлината на града ми бе достатъчна.

Отидох в кухнята, взех си една кока-кола и я изпих на един дъх. Върнах се в счетоводния отдел, събух обувките си и ги захвърлих встрани. Скочих върху едно бюро, после запрескачах от бюро на бюро, надавайки радостни викове.

Бях толкова лека, че чувствах дрехите си ужасно тежки. Свалих ги една по една и ги разхвърлих около мен. Когато останах гола, се изправих на главата си — нещо, което никога не ми се бе удавало. След това походих на ръце по долепените едно в друго бюра. После изпълних превъзходен скок и се приземих на стола на моята началничка.

Фубуки, аз съм Господ. Може да не вярваш в мен, но съм Господ. Вярно е, че ти командваш, но това не е кой знае какво. Аз царувам! Властта не ме интересува. Да се царува е толкова по-хубаво. Ти нямаш понятие за моята слава. Славата е прекрасно нещо. Ангелите свирят на тръба в моя чест. Никога не са ме славили толкова, колкото през тази нощ. Това е благодарение на теб. Само ако знаеше, че работиш за моята слава! Пилат Понтийски също не е знаел, че работи за славата на Христос. Христос сред маслиновите дръвчета. Аз съм Христос сред гора от настръхнали компютри.

Гледам твоя компютър, Фубуки. Той е голям и прекрасен. В тъмното прилича на статуя от Великденските острови. Полунощ премина — вече е петък. Свети петък за мен, денят на Венера за французите и денят на златото за японците. Но какво ли общо може да има между юдео-християнското страдание, латинската похот и японското преклонение пред благородния метал?

Откакто напуснах светския живот и влязох в ордена на съзерцателите, времето загуби всякаква плътност и се превърна в калкулатор, с който получавам само грешни резултати. Мисля, че днес е Великден. От височината на моята Вавилонска кула гледам към парка „Уено“ и виждам заснежени дървета: цъфнали череши — да, трябва да е Великден.

Колкото Коледа ме потиска, толкова Великден ме изпълва с радост. Бог, приел лика на бебе — жалка гледка. Виж, нещастникът, превърнал се в Бог, е съвсем друга работа. Прегръщам компютъра на Фубуки и го обсипвам с целувки. Аз също съм една прикована на кръста нещастница. Това, което ми харесва в разпятието, е, че слага край на всичко. Най-после ще престана да страдам. Нанесоха ми толкова много удари с цифри, че по тялото ми не остана място дори за една десетична запетая. Със сабя ще отрежат главата ми и ще престана да чувствам.

Голяма работа е да знаеш кога ще умреш. Можеш да се организираш и да превърнеш последния си ден в произведение на изкуството. Утре сутринта моите палачи ще пристигнат и аз ще им кажа: „Съгреших. Убийте ме. Последната ми воля е Фубуки да ме умъртви. Нека ми отвинти главата като на мелничка за чер пипер. Вземете и яжте, защото това е моят пипер, който ще се посипе за вас, за цялото човечество, черният пипер на новото и вечно единение. И кихайте в моя памет.“

Изведнъж ми става студено. Колкото и да стискам компютъра в прегръдките си, не мога да се стопля. Обличам се. Зъбите ми продължават да тракат, лягам на пода и изсипвам върху себе си съдържани ето на кошчето за боклук. Загубвам съзнание.

Някой крещи над мен. Отварям очи и виждам боклуци. Затварям очи. Отново потъвам в бездната.

Чувам нежния глас на Фубуки:

— Съвсем в нейния стил. Покрила се е с боклуци, за да не можем да я докоснем. Станала е недосегаема. Тя така действа. Няма никакво достойнство. Когато й казвам, че е глупава, ми отговаря, че положението всъщност е още по-страшно, защото е умствено недоразвита. Сама се подлага на унижения. Мисли си, че това я предпазва. Но се лъже.

Искам да обясня, че съм се опитала да се предпазя от студа. Но нямам сили да говоря. Стоя на топло под боклуците на „Юмимото“. Отново се унасям.

Дойдох на себе си. През пласта смачкана хартия, тенекиени кутии и угасени в кока-кола фасове забелязах часовника, който показваше десет часа.

Надигнах се. Никой не смееше да ме погледне освен Фубуки, която студено каза:

— Следващия път, когато решите да се маскирате като просяк, не го правете в нашето предприятие. Има си метро за това.

Страшно засрамена си взех чантата, отидох в тоалетната, където се преоблякох и си измих главата. Когато се върнах, чистачката вече бе заличила следите от моята лудост.