Амели Нотомб - Изумление и трепет

— Ето например отчета на господин Ширанаи за разноските му от командировката до Дюселдорф. Тези суми трябва да му бъдат изплатени. Вашата работа ще бъде да проверите всяка цифра и да направите възражение, ако полученият резултат се различава с повече от една йена от този на господин Ширанаи. Тъй като повечето фактури са за немски марки, ще трябва да имате предвид курса на йената към марката на съответната дата. Не забравяйте, че курсът се мени всеки ден.

Така започна един от най-страшните кошмари в живота ми. От момента, в който ми бе поверена новата задача, загубих представа за времето и добих представа за безкрайността на мъчението. Нито веднъж, ама нито веднъж не успях да получа резултат, ако не същия, то поне близък до този в отчетите. Например, ако служителят бе изчислил, че компанията „Юмимото“ му дължи 93 327 йени, аз получавах 15 211 или пък 172 045. Бързо ми стана ясно, че грешките са в моя лагер.

В края на първия ден казах на Фубуки:

— Мисля, че съм неспособна да свърша тази работа.

— Но това е работа, която провокира интелигентността — отвърна ми тя неумолимо.

— Не мога да се справя — признах си отчаяно.

— Ще свикнете.

Не свикнах. Оказа се, че наистина не съм в състояние да извърша както трябва тези операции независимо от усилията, които полагах.

Моята началничка реши да ми покаже колко е лесно. Тя избра един отчет и затрака с главозамайваща бързина по клавишите на джобния си калкулатор, без дори да ги поглежда. За четири минути беше приключила.

— Получих същия резултат като господин Сайтама с разлика от една йена. — И положи печата си върху отчета.

Захванах се отново да смятам, потресена от тази нова несправедливост на природата. Дванайсет часа не ми стигаха, за да направя това, което Фубуки извърши за нула време.

Измина неопределено количество дни и тя забеляза, че все още не съм обработила нито един от отчетите.

— Нито един! — възкликна тя.

— Така е — казах в очакване на наказанието.

За мое нещастие тя се задоволи да ми посочи календара.

— Не забравяйте, че трябва да приключите с всички отчети до края на месеца.

Предпочитах я, когато крещеше.

Дните течаха. Бях в ада — вълни от числа със запетайки и десетични знаци се разбиваха в лицето ми и се превръщаха в мътна мъгла, в която не можех да различа нищо. Очният лекар ме увери, че проблемът не е в зрението ми.

Цифрите, от чиято спокойна питагоровска красота винаги се бях възхищавала, станаха моят най-зъл враг. Калкулаторът също не ми мислеше доброто. Към психомоторните ми недъзи се прибави още един — след пет минути работа с клавишите започвах да усещам как ръката ми като че ли потъва в гъсто и лепкаво картофено пюре. Четири от пръстите ми отказваха да помръднат, само показалецът успяваше все още да докосва клавишите необяснимо бавно и несръчно.

Като се има предвид, че към този феномен се прибавяше крайното ми неумение да боравя с цифри, мисля, че така, както седях с калкулатора в ръка, представлявах наистина изумителна гледка. Най-напред поглеждах числото с учудването на Робинзон Крузо, срещнал туземец на необитаемия си остров. После скованата ми ръка се опитваше да го възпроизведе с помощта на клавишите. Въртях глава ту към екранчето на калкулатора, ту към фактурата, за да се уверя, че не съм изпуснала по пътя някоя запетайка или нула. Най-поразителното беше, че тези добросъвестни проверки не ми пречеха да допускам колосални грешки.

Един ден, както нещастно си траках по клавишите, вдигнах очи и видях отчаянието в погледа на Фубуки.

— Какъв ви е всъщност проблемът? — попита тя.

За да я успокоя, й разказах за синдрома на картофеното пюре, което парализираше ръката ми. Мислех, че с тази история ще й стана симпатична.

Единственият резултат бе следното заключение, което прочетох в прекрасните й очи: „Ясно — тя наистина е умствено недоразвита! Това обяснява нещата.“

Краят на месеца наближаваше, а папката оставаше все така дебела.

— Сигурна ли сте, че не го правите нарочно?

— Напълно сигурна.

— Има ли много хора… като вас във вашата страна?

Бях първата белгийка, която срещаше. В пристъп на национална гордост казах истината:

— Нито един белгиец не прилича на мен.

— Пак добре. — Избухнах в смях.

— Кое е толкова смешно?

— Никога ли не са ви казвали, Фубуки, че е недостойно да се нагрубяват умствено недоразвитите?

— Казвали са ми, но не ме бяха предупредили, че един от тях ще ми бъде подчинен.