Амели Нотомб - Изумление и трепет

Продължавах да се кикотя.

— Не разбирам какво ви разсмива толкова.

— Това е проява на психомоторната ми болест.

— По-добре се съсредоточете над работата.

На двайсет и осми й съобщих, че съм решила да не се прибирам вкъщи.

— С ваше разрешение ще прекарам нощта тук, на поста си.

— Да не би мозъкът ви да е по-ефикасен на тъмно?

— Да се надяваме. Може би тази нова трудност ще го накара да се размърда.

Лесно получих съгласието й. Не беше рядкост служител да остане да работи през нощта, за да спази някой наближаващ срок.

— Мислите ли, че една нощ ще ви стигне?

— Със сигурност не. Няма да се прибирам до трийсет и първи.

Показах й раницата си.

— Взела съм си каквото ми трябва.

Почувствах някакво опиянение, когато останах сама в „Юмимото“. Но ми мина, щом си дадох сметка, че мозъкът ми си е все същият и изобщо не функционира по-добре нощем. Работих без почивка, ала настървението ми не даде никакъв резултат.

В четири часа сутринта отидох да се измия и преоблека. Изпих един силен чай и се върнах на бюрото си.

Първите служители пристигнаха в седем, Фубуки дойде един час по-късно, отправи поглед към мястото, където трябваше да подредя проверените фактури, видя, че там все още няма нищо, и поклати глава.

Втора безсънна нощ. Ситуацията оставаше непроменена. В главата ми беше пълна бъркотия, но не се отчайвах. Чувствах у себе си непонятен оптимизъм, който ми вдъхваше дързост. През деня, без да се откъсвам от изчисленията си, дръпнах на Фубуки следната нелепа реч:

— Във вашето име има сняг. В японския вариант на моето има дъжд. Това ми изглежда напълно уместно. Разликата между нас двете е като тази между снега и дъжда. Но това не пречи да сме направени от един и същ материал.

— Нима наистина намирате, че има място за сравнение между нас?

Разсмях се. Всъщност поради липсата на сън се смеех на най-малкото нещо. Понякога ме налягаше умора и отчаяние, но бързо си възвръщах доброто настроение.

Като делвата на Данаидите мозъкът ми пропускаше през себе си цифрите и ги оставяше да изтекат през пробитото му дъно. Чувствах се като някой счетоводен Сизиф и точно като митичния герой никога не унивах. Започвах наново неумолимите операции — за стотен, за хиляден път. Длъжна съм пътьом да спомена едно чудо: това, че бърках хиляди пъти, щеше да е отчайващо като монотонна музика, ако грешките ми не бяха винаги различни — правех едно и също изчисление, а получавах хиляда различни резултата. Явно бях гениална.

От време на време, между две сметки, вдигах глава, за да се полюбувам на жената, която ме вкара в тази беля. Красотата й ме изумяваше. Не харесвах единствено безупречно подравнените й средно дълги коси, които сякаш казваха: „Аз съм делова жена.“ Отдавах се на приятното упражнение да я разрошвам мислено. Връщах свободата на блестящите й черни коси, прекарвайки през тях нематериални пръсти. Понякога прекалявах и косите й изглеждаха като след луда любовна нощ. Много й отиваше.

Веднъж Фубуки ме изненада, докато упражнявах занаята на въображаема фризьорка.

— Защо ме гледате така?

— Мислех си, че на японски „коси“ и „бог“ се произнасят по един и същ начин.

— „Хартия“ също, не забравяйте. Гледайте си вашите хартийки.

Умственото ми състояние се влошаваше с всеки изминал час. Все по-малко знаех какво да казвам и какво да не казвам. Докато търсех курса на шведската крона от 20 февруари 1990 година, устата ми от само себе си заговори.

— Каква искахте да станете, когато бяхте малка?

— Шампионка по стрелба с лък.

— Това би ви подхождало!

Не изчаках да ми зададе същия въпрос и продължих:

— Аз, когато бях малка, исках да стана Господ. Господ на християните. Някъде към петгодишна разбрах, че това е неосъществимо. Поразредих виното и реших да стана Христос. Представях си как умирам на кръста в името на цялото човечество. На седем години си дадох сметка, че това също не може да ми се случи. Спрях се на по-скромна мечта — да стана мъченица, но и тя не се сбъдна.

— И после?

— После, както сама знаете, станах счетоводителка в „Юмимото“. Мисля, че не мога да сляза по-ниско.

— Така ли мислите? — попита Фубуки странно усмихната.

Дойде нощта на трийсети срещу трийсет и първи, Фубуки си тръгна последна. Чудех се как още не ме е изхвърлила — нали беше повече от ясно, че няма да свърша и една стотна от възложената ми работа?

Отново останах сама. Трета поредна безсънна нощ в огромната канцелария. Смятах с калкулатора и записвах все по-нелепите резултати.