Майкъл Нютън: Черна дантела

— Бих искала да мога — самата искреност. — Работата е там, че имам среща.

Разочарование в очите на шопара.

— Завиждам на щастливеца.

— Ще видим. Първа среща е.

— О, така ли. Тогава, ако не се получи…

— Ти си тръгваш в един. Няма да забравя.

— Окей.

Набелязаната от нея плячка се приближава, докато една от сервитьорките прекъсва разговора им. Ловджийката усеща, че той идва, не й е нужно да се уверява с поглед. Чантичката й е отворена, пакетът с цигари е в ръката й, преди той да й поднесе огънче.

Запалката е „Бик“ за еднократно ползване. Пламъкът се отразява с множество точици в очите й. Естествена реакция на предпазливост, преди да допре филтъра до устните си и да приеме огънчето. Така от непосредствена близост тя вижда бледата следа от пръстен на ръката му, откъдето венчалната халка е била свалена за вечерта.

— Благодаря.

— За мен е удоволствие. Често ли идвате тук? Тя си представя как в някакво мазе стари шопари печатат на пилюр листовки с порно-текст. Непринудена усмивка, вместо да се изплюе в лицето му.

— От време на време.

— Аз самият съм пришълец.

— О, така ли? — като че ли не си личи.

— Току-що пристигнах за една конференция. Работя във фармацевтичната промишленост — казва той и устата му вече се е разтегнала в очакване на някаква шега. — В легалната, така да се каже.

Нейният непринуден смях е репетиран, видимо искрен. Шопарът си позволява да се отпусне малко, като леко поразхлабва глътнатото си шкембе.

— Предполагам, че не сте сама, освен ако по някаква случайност?…

— Всъщност, имах среща — ъгълчетата на устата му се стягат от жестоко разочарование. — Но, изглежда че са ме забравили.

— В такъв случай трябва да има поне един идиот в този град.

— Много мило от ваша страна.

Свеж цвят се разлива по бузите на шопара.

— По една случайност аз също съм сам. Съзнавам, че ще прозвучи прибързано, но ако още не възнамерявате да се прибирате вкъщи…

— Не възнамерявам.

— Страхотно. Бихме могли да вечеряме някъде, може би да потанцуваме, да разгледаме града.

— Не чух добре името ви.

Шопарът се колебае, бавният му мозък превключва.

— Казвам се Джери.

— Аз съм Мелинда — лъжа за лъжа, спазване на благоприличието.

— Прекрасно. Искаш ли още едно питие?

— Защо не?

Той махва с ръка на бармана, поръчвайки още веднъж от същото и пропуска да забележи моментната неприязън в очите на италианския шопар. Междувременно столът вляво от нея се е освободил и той сяда, забравяйки за усилието си да държи прибрано шкембето си като се обляга с лакти на бара.

— Тук в хотела имат приличен ресторант, но ако ти имаш някое любимо…

— Истината е, че не съм гладна.

— О?

— А не съм и по танците.

— Окей.

Шопарът отпива от уискито си, готов да понесе отказа. Вече му се е случвало подобно нещо — да пропилява спечелените си с труд пари заради някаква фригидна кучка.

— Чудя се дали би могло да се намери някое тихо местенце, където бихме могли да отидем… и да си поприказваме.

Шопарът примигва и преглъща, изненадан от собствения си късмет.

— Разбира се, имам стая горе.

— В стаята ви?

— Искам да кажа, не ме разбирайте погрешно…

— Мисля, че по-хубаво от това не може да бъде.

— Можем да си поръчаме да ни донесат горе малко вино или…

— Аз не искам нищо повече — казва тя. — Всъщност аз не съм кой знае какъв голям пияч…

— Ами тогава…

— Нали разговаряме сега, без да имаме нужда от вино, не е ли така?

Нещо изщраква в гърлото на шопара, преди да отговори:

— Така е.

— Значи всичко е наред.

Двамата пътуват сами в асансьора. Добра поличба за Стръвницата. Стоейки близо до избрания, тя установява някаква нова миризма, която пламналите й ноздри долавят от тялото му. Той вече е готов за нея, няма да е нужно да прави каквото и да е усилие, стига малко да го насърчи. Той излъчва първобитна температура и тя сякаш чува пулса му — глух барабанен бой в изкачващия се асансьор.

Стаята му е на тринадесетия етаж, преномериран, за да бъдат облекчени страховете на суеверните клиенти. Леговището на шопара е стая 1427, по средата на коридора, отляво. Той вече е извадил ключа и го държи в ръката си преди да са стигнали до номерираната врата, прикривайки неудържимата си страст зад прозрачен параван от дружелюбност. Този малък шопар иска да седнат и да разговарят така, както го правят всички те, голи, риейки между краката й, докато изплюе лепкавата си слуз и се търкулне настрани, за да се хвали колко хубаво е било това за един от тях. Сакото вече не може да скрие подутината от ерекцията му, издувайки тъканта на панталоните му отпред.