Лари Нивън - Беззащитните мъртъвци

— РАМО има ли някаква представа какво може да са й сторили? Ако знаем, бихме могли да намерим някоя по-добра терапия.

Поклатих глава.

— Тъкмо това исках да ви питам. Какво са могли да й направят?

Той на свой ред поклати глава.

— Да опитаме по друг начин. Какво не са могли да й направят? Нямало е драскотини, счупени кости и други такива…

— Както и никакви вътрешни наранявания. Не й е извършвана хирургическа операция. Имаше следи от упойващи средства. Както разбрах, били са органоборсаджии, нали?

— Доста е вероятно. — Можеше да е хубава, мина ми през ума. Нямах предвид липсата на козметично разкрасяване, нито изтерзания й вид. Проблемът беше в празните й очи, които се губеха зад високи скули и не гледаха в нищо. — Възможно ли е да е сляпа?

— Не. Оптичните й нерви функционират нормално.

Напомняше ми токоман. Няма как да привлечете вниманието на един токоман, когато токът се процежда през тънка жичка на върха на главата му и влиза в центъра на удоволствието в мозъка. Но не, чистата егоцентрична наслада на токомана не можеше да се сравнява с егоцентричното нещастие на Шарлот.

— Кажете ми — рече д-р Хартмън — с какво някой органоборсаджия може толкова много да изплаши едно младо момиче?

— Не успяваме често да върнем хора от посещение при органоборсаджиите. Аз… честно казано, не мисля, че може да има каквато и да е горна граница. Може да са я развели из операционните зали. Да са я накарали да гледа, докато разфасоват някого на части.

Не ми харесваха плодовете на собственото ми въображение. Има неща, за които не трябва да мислите, защото целта ви е да пазите хората, да не допуснете изобщо да попаднат в ръцете на разни лоръновци и анубисовци. Но не можете да ги забравите, така че потискате мислите, и то ги потискате силно. Тези неща трябва да са били в главата ми от доста време.

— Разполагат с апаратура, с която да я разглобят на части и да я съберат отново, като я оставят в съзнание през цялото време. Не бихте открили обаче ни най-малката следа. Единствените следи, които не могат да се излекуват със съвременната медицина, са вътре в черепа. Могли са да й присадят временно каквото и да е. А те са били отегчени, докторе. Работата е вървяла бавно. Но…

— Стига. — Лицето му бе посивяло. Гласът му беше слаб и дрезгав.

— Но органоборсаджиите обикновено не са садисти. Нямат лошо отношение към материала. Не биха си правили такива шеги, освен ако не са имали нещо специално срещу нея.

— Боже мой, вие си правите груби шеги. Как можете да спите нощем, след като знаете всичко това?

— Не е ваша работа, докторе. Според вас възможно ли е да са я изплашили до такава степен?

— Не, ако е било еднократно. Ако го бяха направили веднъж, щяхме да я извадим от това състояние. Предполагам, че е била плашена много пъти. Колко време са я държали?

— Девет дни.

Хартмън придоби още по-измъчен вид. Очевидно от него не ставаше РАМО.

Бръкнах в кожената торба на кръста си да взема въздушния инжектор.

— Бих искал да разрешите да вкарам в тялото й пулсаторна игла. Няма да я заболи.

— Излишно е да шепнете, г-н Хамилтън…

— Шепнех ли? — Да, проклет да съм. Задържах гласа си тих, сякаш се страхувах да не я обезпокоя. Продължих с нормален глас: — Пулсаторът може да ни помогне да я открием, в случай че изчезне.

— Да изчезне ли? Че защо? Сам можете да видите…

— Това е най-лошото. Същата банда органоборсаджии, които са я отмъкнали първия път, може да се опита да я отвлече отново. Колко добра е вашата… охрана… — Не довърших, защото Шарлот Чеймбърс се бе обърнала и ме гледаше.

Ръката на Хартмън ме хвана здраво за рамото. Предупреждаваше ме. После рече спокойно, успокояващо:

— Не се безпокой, Шарлот. Аз съм д-р Хартмън. В добри ръце си. Ще се погрижим за теб.

Шарлот почти се бе надигнала от стола си, извита, за да се вгледа в лицето ми. Опитах се да не изглеждам ни най-малко застрашаващо. Но през това време се опитвах да отгатна какво си мисли. Защо очите й бяха пълни с надежда? Луда, отчаяна надежда. След като току-що бях споменал за ужасна заплаха.

Каквото и да търсеше, не го откри в лицето ми. Това, което приличаше на надежда, постепенно се стопи в очите й и тя се отпусна обратно на стола, като се вгледа пред себе си без никакъв интерес. Д-р Хартмън ми посочи вратата, изпълних съвета му и излязох.

След двайсетина минути той дойде при мен в чакалнята за посетители.

— Хамилтън, тя за пръв път проявява толкова съзнателна реакция. Какво ли може да я е породило?