Лари Нивън: Беззащитните мъртъвци

Той поклати глава.

— Те си сменят лицата, нали?

— Обикновено. Как си тръгнахте?

— С такси. Живея в Бейкърсфийлд, на около двайсет минути от „Високата скала“. Къде е станало всичко това? Аз се качих на таксито от третото търговско ниво.

— Това ви изключва. Ние бяхме на първото.

— Не бих казал, че действително съжалявам. Той можеше да стреля и по мен.

Опитвах се да реша дали да му спомена, че бандата похитители може би отново се интересува от него. Дали да го изплаша напълно с още една далечна хипотеза или да го оставя непредупреден за възможен опит за отвличане. Струваше ми се доста устойчив, но кой можеше да знае.

Изчаквах.

— Г-н Чеймбърс, бихме искали да се опитате да разпознаете човека, който снощи стреля по мен. Той навярно си е сменил лицето…

— М-да. — Стана неспокоен. Много хора биха се почувствали така, ако ги накарат да погледнат в лицето мъртвец. — Предполагам обаче, че ви се налага да проверите. Ще се отбия утре следобед след часовете.

Тъй значи. Утре ще го видим що за стока е.

— Ами въображаемата ви ръка? — запита той. — Никога не съм чувал някой да говори така за пси-способностите си.

— Не беше за ефект — отговорих му аз. — Ръка е, поне като такава я възприемам. Ограничено ми е въображението. Мога да опипвам неща с върховете на пръстите си, но не и ако са по-надалеч от обсега на ръката ми. Най-тежкото, което мога да вдигна, е чаша бърбън. Повечето хора с пси-способности не могат и толкова.

— Но те достигат по-надалеч. Защо не се обърнете към хипнотик?

— И да загубя ръката си изцяло? Не, не бих искал да поема такъв риск.

Изгледа ме разочаровано.

— Какво можете да правите с въображаемата си ръка, което не можете да вършите с истинска?

— Мога да пипам горещи неща, без да се опаря.

— Я виж ти! — Не се бе сетил за това.

— И мога да преодолявам прегради. В Пояса можех да се пресегна през скафандъра си и да настроя някой фин уред в безвъздушното пространство наоколо. Мога да протегна ръка през телефонния екран и в двете посоки. Да бърникам из апаратурата му или… ей сега ще ви покажа.

Не винаги става. Сега обаче разполагах с добра картина. Чеймбърс се виждаше в естествена големина, в цветове и стерео, върху екран, голям около една трета от квадратния метър. Струваше ми се, че ще мога да се пресегна през екрана. Така и направих — мушнах през него въображаемата си ръка, вдигнах едната от писалките върху масата и я размахах като пръчка.

Той отскочи назад заедно със стола си. Падна и се превъртя. Мярнах лицето му, бледосиво от ужас, преди да се изтърколи извън полезрението ми. След няколко секунди екранът побеля. Трябва да бе натиснал бутона иззад екрана.

Ако го бях докоснал по лицето, щях да го разбера. Но единственото, което бях направил, бе да вдигна една писалка. Какво толкова, по дяволите?

Грешката беше моя, предполагам. Някои хора разглеждат пси-способностите като свръхестествени, зловещи, застрашаващи ги. Не би трябвало да ги показвам току-така. Но Холдън не приличаше на този тип хора. Нетактичен, малко нервен, но по-скоро възхитен, отколкото отблъснат от възможността да съществува невидима, нематериална ръка.

А после, ужасен!

Не се опитах да му се обадя отново. Подвоумих се дали да не го поставя под наблюдение, но реших да не го правя. Имаше опасност пазачът да бъде забелязан. Наредих обаче да вкарат в тялото му пулсатор.

Анубис можеше да отвлече Чеймбърс по всяко време. Нямаше нужда да чака Общото събрание да обяви Левитикъс Хейл за мъртъв.

Пулсаторната игла е полезно нещо. Щеше да се изстреля по Чеймбърс от засада. Навярно изобщо нямаше да усети убождането, дупчицата й щеше да е като от карфица, а оттогава нататък щяхме да знаем къде точно се намира той.

Помислих си, че ще е добре да се постави пулсатор и в Шарлот Чеймбърс, затова на слизане взех със себе си въздушен инжектор, голям колкото дланта ми. Заредих наново и изпразнената цев на ръчното си оръжие. Докосването на пистолета извика в съзнанието ми образа на живи зелени линии.

Накрая поръчах стандартен информационен пакет с приоритет В относно това какво е правил Чеймбърс през последните две години. Навярно щях да го получа след около ден.

В зимното лице на Канзас има големи тъмни отвори и във всеки от тях се е сгушил град. Куполите за контрол на времето в градските райони бяха изхвърлили навън хиляди тонове сняг, за да намалят теченията ниско над равнинната местност. В светлината на ранния залез покритият със сняг пейзаж бе оранжево-бял, нашарен от широките черни сенки на няколко сгради-градове. Всичко наоколо изглеждаше неестествено и абстрактно, докато се плъзгаше под свитите криле на самолета ни.