Лари Нивън - Беззащитните мъртъвци

Ако приемеха втория Закон за замразяването, Левитикъс Хейл щеше да се превърне в резервни части. Колко ли щяха да наследят Шарлот и Холдън Чеймбърс?

Това го научих, като се обадих в местния информационен отдел на тривизионната мрежа. За сто трийсет и четири години първоначалните триста и двайсет хиляди долара на Левитикъс Хейл бяха станали седемдесет и пет милиона ОН марки.

Прекарах останалата част от сутринта в работа по всекидневните задачи. Наричат я „разтъпкване“, въпреки че се върши най-вече по телефона и върху клавиатурата. Терминът прави невероятно далечна асоциация. Разследвахме всеки член на всеки Граждански комитет против втория Законопроект за замразяването из целия свят. Идеята бе спусната от висшето началство Гарнър. Той си мислеше, че можем да попаднем на сдушили се органоборсаджии, които са пръснали пари за реклама, за да задържат появата на трупчетата на пазара. Резултатите от тази сутрин не изглеждаха обещаващи.

Отчасти се надявах да не излезе нищо. Да предположим, че тези комитети наистина се окажеха подкрепяни от органоборсаджии? Това би станало новина номер едно навсякъде по света. Тогава вторият Законопроект за замразяването щеше да се приеме ей така. Но все пак трябваше да се провери. Опозиция бе имало и срещу първия Законопроект за замразяването, и то когато бандите разполагаха с повече пари.

Пари. Изразходвахме голяма част от времето на компютъра в търсене на суми с необясним произход. Обикновеният криминален престъпник често си мисли, че след като е докопал парите, вече е свободен да живее от тях, сякаш играта е свършила.

По този начин не бихме успели да надушим Лорън или Анубис.

Къде бе изразходвал парите си Анубис? Навярно просто ги бе скрил някъде или може би Лорън го бе убил заради тях. А Тилър бе стрелял по мен, защото не му бе харесало лицето ми. Разтъпкването е като хазарта, въпрос на време и шанс.

Оказа се, че в близост до Холдън Чеймбърс няма устройства за подслушване. Обадих му се по обед.

На телефонния ми екран се появи червендалест белокос мъж с важен вид. Попита ме с кого бих желал да разговарям. Отговорих му и показах картата си на РАМО. Той кимна и превключи линията на изчакване.

Не след дълго се озовах срещу лицето на млад мъж с безволева брадичка, който ми се усмихна разсеяно и рече:

— Извинете, че ви задържах. Напоследък доста ме безпокоят по повод новините. Нулевия действа като… а… буфер.

През рамото му можех да видя маса и нещата върху нея — прожекционно устройство, дузина касети, камера с размерите на човешка длан, две писалки и куп хартия, всичко старателно подредено.

— Съжалявам, че прекъсвам учебните ви занимания — казах аз.

— Няма нищо. Трудно е човек да се върне към тях след края на годината. Може би си спомняте. Не съм ли ви виждал…? О-о! Летящата цигара.

— Точно така.

— Как го правите?

— Имам си въображаема ръка. — Която е чудесно средство за водене на разговор, ледоразбивач с невероятна мощност. По начина, по който ме бе зяпнало момчето, трябваше да съм чудо, говорещ морски змей. — Преди време загубих едната си ръка, докато събирах руда в Пояса. Парче от астероидна скала ми я отряза до самото рамо.

Той ме гледаше със страхопочитание.

— Присадиха ми нова, разбира се. Но цяла година бях само с една ръка. Е, разполагах с цяла част от мозъка си, развила се специално да управлява дясна ръка, а нямах такава. Доста лесно е да овладееш психокинеза, когато живееш в среда с по-слабо притегляне. — Направих пауза, но достатъчно кратка, за да не успее да измисли въпрос. — Снощи, на излизане от „Мидгард“, някой се опита да ме убие. Затова се обаждам.

Не очаквах да избухне в смях.

— Извинете — успя да каже той. — Звучи сякаш водите особено активен живот!

— Да. На времето не изглеждаше толкова смешно. Допускам, че не сте забелязали нищо необичайно снощи.

— Само обичайните крясъци и ръкомахания, а после някакъв мъж, пред чието лице плуваше цигара. — Той отрезня пред явно липсващото ми чувство за хумор. — Вижте, наистина съжалявам, но преди малко говорехте за метеор, който ви е отрязал ръката, а после за куршуми, които свистят край ушите ви.

— Да, разбирам реакцията ви.

— Излязох си преди вас. Цензурирано добре си го спомням. Какво се е случило?

— Някой стреля по нас с ловен лазер. Вероятно е бил просто смахнат. Но е бил и член на бандата, отвлякла… — Изглеждаше поразен. — Да, онези. Възможно е да няма никаква връзка, но се питахме дали не сте забелязали нещо. Някое познато лице.