Лари Нивън - Беззащитните мъртъвци

Още високо във въздуха рязко намалихме скоростта. Крилата се разпериха и скоро кацнахме в централната част на Топека.

Това, което правех, щеше да изглежда странно в сметките на разходите ми. Да бия целия този път заради едно момиче, което не бе казало нищо смислено от три години насам. Навярно щяха да откажат да ги изплатят… но в края на краищата тя бе не по-малко замесена в случая от брат си. Всеки, който планираше да получи откуп, като отвлече Холдън Чеймбърс, щеше да поиска и Шарлот.

Институтът Менингър беше красиво място. Освен централната дванайсететажна сграда от стъкло и декоративни тухли към него принадлежаха поне десет външни постройки от различни епохи и с различен дизайн от правоъгълни кутии до органични образувания със свободна форма, излети от пенопласт. Всички те бяха разпръснати доста нашироко, разделени от зелени ливади, дървета и рекички. Кътче за покой, кътче простор. По виещите се пътеки край мен минаваха двойки и по-големи групички — санитар и пациент или санитар и няколко не чак толкова неуравновесени пациенти. Санитарите се различаваха от пръв поглед.

— Когато пациентът се подобри достатъчно, за да е в състояние да излезе да се разходи на открито, нужни са му зеленина и пространство — ми каза д-р Хартмън. — Те са част от терапията. Излизането навън е голяма крачка.

— Имате ли много страдащи от агорафобия?

— Не, не това имах предвид. От значение е най-вече заключването. За всеки друг заключването представлява затвор, но за много пациенти то се е превърнало в сигурност. Някой друг да взима решения, да държи света настрана.

Д-р Хартмън беше рус, нисък и закръглен. Приятен, контактен, търпелив, сигурен в себе си. Тъкмо човек, на когото да поверите съдбата си, ако сте се уморили сами да се грижите за нея.

— Успявате ли да ги излекувате? — запитах аз.

— Естествено. В интерес на истината обикновено не взимаме пациенти, ако не сме убедени, че можем да ги излекуваме.

— Тогава статистиките ви трябва да са пълни с чудеса.

Той не се засегна.

— Чудеса правят пациентите. Когато разберат, че вярваме във възможността да бъдат излекувани, започват да се чувстват по същия начин. А някой безнадеждно луд… може да действа ужасно подтискащо. — За момент сякаш се сви под огромна тежест. После отново си възвърна жизнерадостта. — Той може да повлияе на останалите пациенти. За щастие в днешно време няма много безнадеждни случаи.

— Възможно ли е било да се излекува Шарлот Чеймбърс?

— Така смятахме. В крайна сметка бе получила само шок. В миналото не е имала психични отклонения. Физикохимичните характеристики на кръвта й бяха почти съвсем нормални. Опитахме всичко известно. Токови удари. Корекция на химичните й съставки. С психотерапията не стигнахме далече. Или е глуха, или слуша и не иска да говори. Понякога си мисля, че чува всичко, което й приказваме… но не отговаря.

Бяхме се изправили пред заключена врата с масивен вид. Д-р Хартмън прерови връзката с ключове и долепи един до ключалката.

— Наричаме го „бурното“ отделение, но е по-точно да кажем отделение за силно неуравновесени. Много бих искал да можехме да изтръгнем някаква по-бурна реакция от тях. Например от Шарлот. Те дори не поглеждат действителността… Ето че стигнахме.

Вратата се отваряше към коридора. Досадният ми професионализъм го отбеляза като факт — ако се опитате да се обесите на вратата, ще ви видят и от двата края на коридора. Пред очите на всички.

В тези горни стаи прозорците бяха заскрежени. Предполагам, че имаше сериозна причина да не се напомня на тези пациенти, че се намират на дванайсетия етаж. Стаята беше малка, но добре осветена и боядисана в ярки цветове. Вътре имаше легло, изцяло тапициран с мека материя стол и тривизорен екран, вграден в стената. Никъде в помещението нямаше остър ръб.

Шарлот седеше на стола, като гледаше право пред себе си, скръстила ръце в скута си. Косата й беше къса и не особено чиста. Жълтата й рокля беше от немачкаем плат. Изглеждаше примирена, помислих си, примирена с нещо безкрайно ужасно. Не ни забеляза, когато влязохме.

— Защо е още тук, след като не можете да я излекувате? — прошепнах аз.

— Най-напред помислихме, че е изпаднала в кататония — отговори с нормален глас д-р Хартмън. — От такова нещо бихме я излекували. Неведнъж са ми предлагали да я преместя. Още е тук, защото искам да разбера какво й е. Намира се в това състояние, откакто я докараха.

Все още не ни бе забелязала. Лекарят говореше, сякаш тя не можеше да ни чуе.