Лари Нивън - РАМО

Натъпкахме се в таксито, което Ордас превърна в полицейска кола. Всичките — аз, Ордас, Валпредо и Портър. Валпредо му зададе стандартната скорост, за да не се безпокои като шофьор. Обърнахме седалките, така че да се гледаме.

— Нищо не гарантирам — казах аз, като драсках припряно в заетия от Валпредо бележник. — Не забравяйте обаче, че е имал дълго въже. Искал е да го използва. Ето как е мислел да избяга.

Нарисувах кутийка, за да представя генератора на Синклер, а до рамката му — фигура като клечка. Около тях — кръг за полето. Въжето беше вързано на панделка върху апарата, а единият му край излизаше извън полето.

— Виждате ли? Качва се по стълбите, като държи полето включено. Шансът камерата да го заснеме, докато се движи с такава скорост, е едно към осем. Закарва апарата до ръба на покрива, връзва го с въжето, после го хвърля колкото се може по-надалеч, бутва генератора през ръба и сам скача с него. Въжето пада с ускорение десет метра в секунда, плюс малко отгоре, тъй като апаратът и убиецът го дърпат надолу. Не много силно, защото са в нискоинерционно поле. Когато убиецът достига земята, се движи с около… четиристотин метра в секунда, делено на триста… да речем един метър в секунда инерционно време. Трябва бързо да издърпа апарата от пътя си, понеже въжето ще падне като бомба.

— Струва ми се, че би се получило — обади се Портър.

— Да. Отначало си помислих, че е можел просто да застане върху дъното на полето. След като си поиграх малко с апарата, се отказах от тази идея. Щял е да размаже и двата си крака. Могъл е обаче да виси върху рамката, тя е достатъчно здрава.

— Но той не е взел апарата — забеляза Валпредо.

— Ето къде ви измамиха. Какво става, когато се пресекат две полета?

Всички погледнаха в недоумение.

— Въпросът не е лесен. Все още никой не знае отговора. Но Синклер го е знаел. Очаква се да го е знаел, след като е бил свършил. Трябва да е имал два апарата. Убиецът е взел втория апарат.

— Аха — рече Ордас.

— Кой е У? — попита Портър.

Кацнахме върху гаража. Валпредо знаеше къде се намирахме, но не каза нищо. Слязохме от таксито и се запътихме към асансьорите.

— Съвсем просто е — заявих аз. — Очаквал е да използва апарата като алиби. Глупаво е, като си помисли човек колко много хора са знаели за съществуването му. Но ако не е знаел, че Синклер е започнал да го показва наляво-надясно — особено на вас с Джанис, кой остава да е той? Хикс е знаел единствено, че е някакъв вид междузвезден двигател.

Асансьорът беше необикновено широк. Натъпкахме се в него.

— Колкото до въпроса за ръката — подхвърли Валпредо. — Мисля, че си отговорих и на него.

— Подсказах ти достатъчно — отвърнах аз.

Петърфи се забави доста, докато отговори на позвъняването ни. Може да ни е разучавал през камерата на вратата, като се е питал какъв е този парад, идващ по коридора. Накрая се обади през решетката.

— Да? Какво има?

— Полиция. Отворете — отвърна Валпредо.

— Имате ли заповед?

Пристъпих напред и показах на камерата личната си карта.

— Аз съм РАМО. Нямам нужда от заповед. Отворете. Няма да ви загубим много време. — И в двата случая.

Отвори вратата. Сега изглеждаше по-добре от следобед, въпреки че бе облечен в простичък кафяв домашен халат.

— Само вие — рече той.

Пусна ме и се опита да затвори вратата пред останалите. Валпредо му попречи с ръка.

— Хей…

— Всичко е наред — казах аз.

Петърфи бе по-дребен от мен, а аз имах пистолет със стрелички. Валпредо вдигна рамене и му позволи да затвори вратата.

Грешката беше моя. Бях решил две трети от ребуса, а си мислех, че съм го свършил. Петърфи скръсти ръце и попита:

— Е? Какво ще търсите този път? Искате ли да изследвате краката ми?

— Не, нека да започнем с инжектора на инсулин под рамото ви.

— Разбира се — отвърна той, и дяволски ме изненада.

Почаках, докато си свали ризата — съвсем ненужно, но трябваше ли да го знае? — и прокарах въображаемите си пръсти по машинката за инсулин. Резервоарчето бе почти пълно.

— Трябваше да го предвидя — ядосах се аз. — Проклета работа. Получили сте дози инсулин за шест месеца от органоборсаджията.

Веждите му се повдигнаха.

— Органоборсаджия ли? — той се освободи от мен. — Обвинявате ли ме, г-н Хамилтън? Ще запиша това за адвоката си.

Сам се вкарвах в съда. По дяволите!

— Да, обвинявам ви. Убили сте Синклер. Никой друг не би се опитал да скрои този номер с алибито.

Изглеждаше учуден — и то наистина, помислих си.