Лари Нивън - РАМО

— Какво ще кажете за Петърфи? Сега, след като Синклер е мъртъв, ще може да претендира, че са били равностойни партньори при разработването на… машината на времето. И той ужасно бързо се зае с това. В мига, в който Валпредо му съобщи, че Синклер е мъртъв, Петърфи се представи за негов партньор.

— Звучи типично.

— Възможно ли е да казва истината?

— Бих казал, че лъже. Това обаче не го прави убиец,

— Да. Ами Хикс? Ако не знаеше, че е замесен Петърфи, можеше да опита същото. Има ли нужда от пари?

— Едва ли. Той работи за чичо Рей от преди моето раждане.

— Навярно е преследвал Имунитета. Има свои деца, но не от сегашната си жена. Вероятно не знае, че тя не може да има деца.

— Полин обича децата. Виждал съм я с тях. — Портър ме изгледа озадачено. — Не мисля, че децата биха могли да са толкова силен мотив.

— Млад сте. А после идва ред на самата Полин. Синклер е знаел нещо за нея. Може да го е казал на Хикс, а Хикс да е избухнал и да го е убил.

Портър поклати глава.

— Разпенен от ярост? Не мога да си представя такова нещо, което би накарало Лари да го направи. Полин — да, но не и Лари.

Има обаче мъже, помислих си аз, които биха убили, ако разберат, че съпругата им е с променен пол.

— Който и да е убил Синклер, ако не е бил луд, значи е искал да вземе апарата. Един от начините е да го спусне с въже… — Не довърших. Да се спуснат към двайсет и пет килограма с найлоново въже два етажа надолу. Ръката от стомана и пластмаса на Хикс… или надутите сега като балони мускули върху ръцете на Портър. Прецених, че Портър е щял да се справи.

Или си е мислел, че ще се справи. Не му се бе наложило да го прави на практика. Телефонът ми иззвъня. Беше Ордас.

— Докъде стигнахте по въпроса с машината на времето? Казаха ми, че компютърът на д-р Синклер…

— … е с изтрита памет, да. Но не е страшно. Научихме доста неща за нея. Ако възникнат проблеми, Бернат Петърфи може да ни помогне. Той е участвал в създаването й. Къде си сега?

— В апартамента на д-р Синклер. Имаме още въпроси към Джанис Синклер.

Портър изтръпна.

— Добре — рекох, — веднага ще дойдем. Андрю Портър е при мен. — Затворих и се обърнах към Портър. — Джанис знае ли, че е заподозряна?

— Не. Моля ви, не й казвайте, освен ако не се наложи. Не съм сигурен, че ще може да го понесе.

Накарах таксито да ни остави на нивото на фоайето в сградата на Родуолд. Когато казах на Портър, че искам да се кача с асансьора, той само кимна.

Асансьорът до мансардния апартамент на Реймънд Синклер представляваше кутия с една седалка в нея. Би бил удобен за сам човек, уютен за двама добри приятели. За мен и Портър в него беше твърде тясно. Портър долепи колене и се опита да се свие. Изглежда бе свикнал да го прави.

Повечето асансьори бяха като този. Защо да се хаби пространство за асансьорна шахта, когато същото място може да се включи в апартамента?

Издигането беше бързо. Седалката се оказа необходима — почти двойно ускорение за набиране на скорост, а после известен период при два пъти по-малко от обичайното, докато асансьорът забавя ход. През цялото време проблясваха светещи числа. Цифри, но не и врати.

— Хей, Портър. Ако този асансьор заседне, има ли врата, през която да се измъкнем?

Той ме погледна учудено и каза, че не знае.

— Защо да се безпокоим? Ако се закачи в нещо при тази скорост, ще се разпадне като шепа накълцана маруля.

Обстановката беше достатъчно клаустрофобична, за да ме накара да се замисля. У не си бе тръгнал с асансьора. А защо? Защото качването го е ужасило ли? Мозъкът към паметта: провери медицинските картони на заподозрените от онзи списък. Виж дали някой от тях не страда от клаустрофобия. Жалко, че мозъкът на асансьора не водеше сметка за изкачванията и слизанията си. Бихме могли да разберем кой е използвал тази кутийка веднъж и повече никога не се е качил в нея.

В такъв случай трябваше да търсим У2.

В разсъжденията си разглеждах вече три групи. У1 е убил Синклер, а после се е опитал да използва нискоинерционното поле както за евентуална плячка, така и за алиби. У2 беше луд — изобщо не се е интересувал от генератора, освен като средство за изграждане на зловещата си инсценировка. У3 беше Джанис или Дрю Портър.

Когато вратата се отвори, Джанис стоеше насреща. Беше бледа, с отпуснати рамене. Но когато видя Портър, лицето й грейна в усмивка и тя дотича при него. Клатушкаше се, докато бягаше — губеше равновесие заради липсващата тежест на ръката си.

В тревата все още се виждаха широкият кафяв кръг и следите от бял тебешир и жълти химикали, които отбелязваха капките кръв. Белите очертания маркираха изчезналото тяло, генератора, ръжена.