Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Ти се учуди, че Азман е преодолял N-Х полето на седалките. Виждал ли си някой друг да го прави? — попита момичето.

— Не, и бих казал, че е невъзможно, ако не беше станало пред очите ми — намръщи се Синд. — Той е достигнал до шести кръг, остават му два кръга, за да стане Съвършен и после още един, последният, за да стане Безсмъртен.

— Има ли Безсмъртни?

— Не знам. Според провалилите се Посветени има, но само са слушали за тях.

— Мислиш ли, че наистина са безсмъртни?

— Едва ли. Предполагам, че е нещо като титла, която създава мистичен ореол около тях. Императорът е безсилен да се справи с Култа на Светлината, но Посветените от митичните висши кръгове, ако съществуват, си седят на Сабха и не му пречат, затова ги е оставил да живеят на спокойствие. Още повече, че събираната от поклонниците такса е добър приход за хазната.

— Кой я събира, като не могат да се приближат?

— Станции от Имперската данъчна служба са разположени извън вихрите около Сабха.

— А самият Харамон опитвал ли се е да отиде там? — попита Тарасу с блеснали от интерес очи.

— Доколкото знам е ходил веднъж, много отдавна, когато още не е бил император. Отишъл е за изцеление като обикновен поклонник. Може би затова е бил допуснат, но не съм чул после да е изявявал желание да отиде пак.

— Иска ми се да направим нещо, за да не може този Азман да се разхожда необезпокояван — каза момичето, след като помълча. — Плаши ме.

— Нали видя какво стана с полето, а после и с бластера ти? Трябва да се примирим с факта, че е недосегаем.

— Може би нещо съвсем просто — въже или…

— Или заклинание, ако имаш под ръка някое по-ефикасно — засмя се Синд. — Спомни си все пак, че ние откраднахме кораба му, попречихме му да се прибере в къщи и мисля, че повредихме селектора на хиперпространствения програматор. Трябва да сме доволни, че приема всичко това спокойно. Като заговорихме за заклинания и гадания, вместо да стоим в коридора, по-добре да видим какво прави Кокорл, може да е наредил нещо.

Джорхът ги посрещна обезсърчен, с прибрани в торбата пръчици.

— Три лоши новини — каза той. — Едната е, че не виждам абсолютно нищо, което ми се случва рядко, колкото и да не съм опитен. Другата е още по-неприятна. Селекторът не приема никакви други данни и компютърът отказва да съобщи дори тези от последния ни скок. Освен това в паметта му няма информация за района, в който се намираме.

— Очаквах го.

— Разбирате ли от повреди в програматора? — попита Кокорл с надежда.

— Аз не, за Тарасу е изключено. Ти имаш ли някаква представа?

— Разчитах на вас. Сега излиза, че ще останем тук и ще се движим, докато ни свърши горивото.

— Или въздухът преди това — мрачно вметна Синд, — ако случайно не попаднем на планета с годна за дишане атмосфера. А третата новина?

— Трябва веднага да отида в медицинския отсек, ако не искам да падна тук. Ще ви оставя сами точно когато сме в крайно неприятно положение.

— Не се тревожи, ще се оправим някак си. Колко ще продължи неразположението ти? — попита Синд. — Имаш ли нужда от помощ през това време?

— За щастие, не. — Джорхът се помъкна към изхода. — Просто трябва да се свия някъде и след около четиридесет стандартни часа ще ми мине. През това време няма да сме стигнали доникъде, но ако възникне належаща нужда от още един член на екипажа, не се колебайте да ме събудите.

— Ще приготвя няколко ампули с тонизиращи средства. Как да ги употребим, за да ти подействат? — обърна се Синд към него.

— Най-бързо ще стане, ако ги инжектирате в езика ми. Дозата да е около десетократно по-голяма от тази за човешко същество — изфуча Кокорл с полузатворени очи и излезе.

— Е, сега трябва да намерим в тази звездна система планета с подходящ състав на въздуха и по възможност обитаема — въздъхна Синд, когато останаха сами.

— Ще ти окажа крайно неквалифицирано съдействие, но за сметка на това с цялото си усърдие — усмихна се момичето.

— Главното е да не губим надежда — каза Синд. — Ти как се чувстваш?

Тарасу раздвижи внимателно рамото и ръката си откъм болната страна. Направи го, без да се намръщи от болка. Синд я погледна, приготви се да каже нещо, но промени решението си и замълча.

— Седни, Фу — Старейшината Ли вдигна очи от листа пред себе си. — Повиках те, защото като мой заместник трябва да се запознаеш с бъдещите си задължения на Старейшина.

— Този избор ме прави горд и щастлив, но се чувствам недостоен за честта, която ми оказахте, учителю — промълви младият мъж — Опасявам се, че другите Върховни учители също мислят така, въпреки цялото им уважение и вяра в правилността на решенията Ви.