Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Та това е голяма чест! Тя много се развълнува, когато разбра, че е избраница. Изгуби съзнание, а после плака от радост.

— От какво е плакала?

— От щастие — каза момичето с недоволна гримаса, като забеляза ироничната му усмивка.

— Продължавай, моля те! — стана сериозен той.

— След Празника на Мъдростта всички послушници се връщаха по домовете си до Деня на Избора, за да могат тези, които ще останат на служба в Храма, да се разделят със семействата си завинаги. Дворецът на баща ми изглеждаше много шумно и суетно място след спокойствието и тишината, с които бяхме свикнали. Непрекъснато идваха и си отиваха гости от други градове, а имаше и от други планети. Иргут също беше там по това време. Всички бяха весели и безгрижни, пиршествата продължаваха по цели нощи. Само аз и Сарави изглеждахме по-тъжни и сериозни от момичетата на нашата възраст. Бяха ни отредени покои в доста отдалечено крило на двореца, близо до Светилището. Участвахме в сутрешните ритуали заедно с Кралската жрица, останалото време бяхме свободни да прекарваме, както намерим за добре. Сарави се приспособяваше по-бързо от мен и лесно се сприятели с младежите в двореца. Майка й очакваше дете, така че нямаше нито желание, нито възможност да се занимава с нас. Баща ми посвещаваше силите си на опитите да направи природения ми брат Зарир достоен да го замести на престола. Зарир не ме харесваше особено, а и аз едва го понасях. Неговата майка също беше починала и баща ми овдовял повторно.

— Жените във вашия дворец не са се радвали на много продължителен живот — не можа да се удържи да не вметне Синд. — Силно се надявам, че ти няма да спазиш тази традиция.

— Не само жените — поправи го Тарасу. — Слугите шушукаха, че освен мен, Сарави и Зарир всички деца на краля и брат му се раждали мъртви, недъгави или умирали малко след раждането си. Говореха, че над рода ни тегне проклятие. Аз и Сарави бяхме оцелели по чудо, а колкото до Зарир — той беше отпуснат, болнав и блед като смъртник. Изглеждаше, че няма да живее дълго, както и стана, но само баща ми не забелязваше това. Сигурно не е искал да го види, а и никой не е посмял да му каже.

— Значи брат ти е умрял?

— Да, това стана след като аз… — тя се поколеба, но продължи. — Имаше един млад благородник Кастар, който ни обръщаше внимание и се държеше любезно с мен, дори повече отколкото бе необходимо. Беше ми приятно, но нямаше никакъв смисъл, защото след Деня на Избора всичко щеше да свърши и аз щях да се посветя напълно на предначертания си живот.

— Кастар те е харесвал, а по думите ти съдя, че и ти него, така ли?

— Дори за миг не съм си позволила да забравя своето положение — въздъхна Тарасу. — Все пак никой не беше толкова мил с мен дотогава и се чувствах свободно и приятно, сякаш го познавах от дете. Придворните дами намираха, че е красив и очарователен, а мъжете му завиждаха за смелостта и безразсъдната дързост, с която вършеше всичко. Нямах опит с хората, но обучението в Храма беше развило у мен освен всичко друго и наблюдателност, така че виждах и някои от лошите му страни. Разбирах, че е доста лекомислен и повърхностен, но в негово присъствие тези мисли избледняваха съвсем.

— Какво мислеше Сарави за това?

— Това беше едно от малкото неща, които скрих от нея. Тя не се досещаше, достатъчно бе заета със себе си. Пръскаше големи суми за дрехи, накити и мазила, което беше глупаво. На приемите се явявахме скромно облечени за кратко време и тя нямаше възможност да блесне с труфилата си. Един ден Кастар беше доста нервен и разсеян и каза, че иска да говори за нещо важно с мен, затова помоли да го приема в покоите си по-късно вечерта. Сърцето ми се късаше, но отказах. Стаите ни със Сарави бяха една до друга и ги делеше тънка стена с врата помежду им. Нямаше как да запазя посещението му в тайна от нея, а и не беше редно да го каня. За да го преведа покрай нощната стража, трябваше да се замеся в нещо, което едва ли някой би одобрил. Тази нощ се мятах дълго, докато заспя, и ме събуди скърцането на врата. Запалих светлината и видях Кастар да примигва заслепен в средата на стаята.

Тарасу млъкна, а Синд съсредоточено разглеждаше ноктите си и се стараеше да изглежда безпристрастен. Трирл потреперваше и издаваше монотонни шипящи звуци. Отегченият Кокорл, за когото човешките проблеми не бяха интересни, бе задрямал, провесил лапи и опашка от нишата, а празната купа се търкаляше на пода.

— Кастар ми предложи да избягам с него далеч оттук — някъде, където не ни познават и няма да ме върнат. Не ми остана време да му отговоря. Докато се борех с чувството си за дълг, в коридора се чу шум и баща ми връхлетя, следван от телохранителите си и стражата. Беше облечен с парадни дрехи и явно идваше направо от пиршество. Успя да запази самообладанието си пред своите подчинени, но презрението в погледа му беше унищожително. Смътно си спомням как стражите поведоха мен и Кастар като престъпници. Треперех от срам и страх, а после и от студ, защото ме затвориха в Тъмничната кула така, както бях, по тънка нощница. Свих се върху ледените камъни на пода и следващите дни и нощи, прекарани в кулата, ми се сливат в едно. От време на време влизаше пазачът, за да донесе храна и вода и да изхвърли мръсното ведро. Не ми каза нито дума и имах чувството, че съм умряла или съм станала невидима. Реших да умра наистина и престанах да ям. Свестих се на легло със завивки в друга, отоплена килия. Една прислужница ми носеше храната и разказваше събитията в двореца. Жреческият съвет скоро щеше да се събере, за да определи наказанието на мен и Кастар. Трябваше да изслушаме присъдата живи и здрави, на това дължах грижите около мен. На Зарир му станало лошо на приема в чест на наместниците на Източните провинции и припаднал. Повиканите лекари не могли да го излекуват. Тялото му било покрито с рани и струпеи, от които непрекъснато изтичала кръв и гной. Направо се стопявал, но бил спокоен и не познавал никого. Въпрос на часове беше кралството да остане без престолонаследник. Когато Зарир умря, цял ден не влезе никой в килията ми, в суматохата ме бяха забравили. На другата сутрин прислужницата дотича с препълнен поднос и донесе последните новини. Баща ми изпаднал в умопомрачение, изпотрошил мебелите и разкъсал пердетата и завивките в стаята си. Наложило се спешно да донесат от Храма Елексир на Божественото спокойствие. Аз знаех този елексир от времето, когато бях в училището. Истинското име, което Призваните използваха помежду си, беше Напитка на Бавната смърт, защото продължителната употреба убива човека постепенно и го прави свой роб. Трябваше да се използва внимателно и се приготвяше само в специални случаи, значи положението му е било много лошо. Другата новина ме засягаше пряко. Жреците щяха да оповестят решението си сутринта след Нощта на двете луни. Лъчите на Зома, по-малката от тях, огряваха вече прозореца на килията, така че скоро щях да узная съдбата си. В пожълтелите свитъци, пазени в Храма, бяха описани подобни случаи, станали много преди да се родя, и вече предполагах какво ме чака. Докато преди време разгръщах плесенясалите страници в тишината на Хранилището, през ум не ми минаваше, че и моето име скоро ще бъде записано там.