Снежана Неделчева - Звездата Аиел

Тарасу оправи походното легло и седна на него. От известно време навън беше настъпила суматоха, тичаха и викаха хора и й се стори, че чува приглушения плач на Интилада. Причината за това вълнение беше ясна — някой беше намерил труповете, — но тя изчака малко, преди да се осведоми от часовоя какво става.

— Голямо нещастие! Съжалявам, че на мен се падна да Ви съобщя за тази трагедия, принцесо. Намерили са Негово височество, заедно с придружителите му в подножието на Часовниковата кула. Външната платформа се е срутила, беше доста стара и е поддала под тежестта им.

— Доста се постарах — приглушено се обади Кокорл отзад.

— Казахте ли нещо? — наостри уши гвардеецът.

— Не, може би някой е минал през верандата до прозореца ми. Като че ли целият дворец е в паника.

— Много сме развълнувани, само Вие и Нейно височество Интилада ад Играм сте в покоите си заради болестта, тя дори няма да може да изпрати Негово височество съпруга си до последното му жилище!

— Глупости! — рязко каза Тарасу. — Абсолютно съм сигурна, че няма епидемия от Даа, защото лично аз съм на крака и се радвам на превъзходен апетит.

— Свидетел съм на това, принцесо. — уважението му към нея беше пораснало пропорционално на шансовете й да получи властта.

— Трябва да извикам Жреца-лечител, за да установи грешката си. Сега е прекалено късно, но утре нека дойде тук.

— Ще предам молбата Ви — прошепна човекът.

— Нареждането ми — поправи го тя. — Струва ми се, че вече само Жреческият съвет може да оспорва моите заповеди, и то след като се събере. Дотогава Хонстел се управлява от мен — Тарасу Д’Арг ол Алатрис, в правото ми на единствена дъщеря на покойния крал. Ако пожелая, мога да изляза оттук веднага, но не искам да плаша поданиците си и да ги настройвам срещу себе си. Така че, нека лечителят да се яви при мен призори!

— Да, принцесо… да, Ваше… ще бъде изпълнено — измънка часовоят.

— Ти от личната гвардия на чичо ми ли си?

— Съвсем не съм имал тази чест, служа на източния вход на парка и когато Негово височество напусна двореца днес следобед, преди да умре, искам да кажа, че тогава още не знаехме това, аз бях изпратен тук да Ви охранявам.

— Да ме охраняваш или да охраняваш другите от мен?

— Ами… — грубото селяшко лице се сгърчи.

Изглеждаше простодушен и честен човек.

— Как се казваш?

— Феал Истарк, Ваше… — той се обърка съвсем и млъкна.

— Феал Истарк, от този момент те назначавам в моята лична охрана. Избери още двама-трима души, на които имаш доверие, за да те сменят. Те ще бъдат под твое командване.

Радостта на човека беше неописуема, след като проумя неочакваното си повишение. На устните му грейна недоверчиво-налудничава усмивка и той пристъпи към нея, напълно забравил за предполагаемата й болест.

— Ще служа вярно на Ваше величество! Безкрайно сте добра към мен и се заклевам да оправдая доверието Ви! — той коленичи и протегна меча си, който Тарасу положи леко върху рамото му.

— Стани, рицарю Феал, и прибери оръжието, което от днес ще носиш в моя прослава.

След кратката и простичка церемония, новоизлюпеният рицар сякаш порасна на височина и се изду от гордост. Макар коронясването й да беше събитие, лежащо в бъдещето, Истарк я бе нарекъл Ваше величество, без да се замисля. Поне за един човек тя вече беше кралица на Хонстел, а до утре щеше да има четирима поданици. Това не я радваше особено, след като беше видяла отстрани малкия свят, в който живееше — нищожна прашинка сред безброй други. И джорхите сякаш не се вълнуваха много от новото й положение. Кокорл беше омел всичко и седеше с издут корем и полузатворени очи на пода до Йеллагр, който спеше, разперил лапи.

— Вече спокойно мога да си лягам и аз — прозя се Кокорл.

— Сутринта ще дойде Жрецът-лечител и не бива да ви вижда, трябва да се преместите в съседния будоар.

— Засега ще стоим тук да те пазим.

— Едва ли съм в опасност, след като Сизал го няма.

— Положително е останал някой и друг негов привърженик — възрази джорхът. — Предпазливостта никога не е излишна.

— Освен това дадох рицарско звание на часовоя пред вратата и му възложих да събере още хора за охраната ми.

— Много бързо започна да се разпореждаш, властта развращава — измърмори Кокорл, легна настрани и заспа.

Лечителят Хакрит дойде с първите лъчи на изгряващото слънце, заедно с Върховния жрец на Урс. Ардар беше мрачен и властен човек, с изсечено сякаш от скала лице, което тя си спомняше чудесно, макар да го бе видяла отблизо само веднъж — когато трябваше да изслуша присъдата си. Той влезе спокойно и сякаш изпълни стаята с високата си приведена фигура, поздрави я небрежно и изслуша приветствията й с равнодушие. Тарасу се почувства, като че ли времето се бе върнало назад и тя стоеше разтреперана и нещастна пред съда на жреците. Помисли си, че точно това е целта му, стегна се вътрешно и се опита да се държи величествено. За нейна изненада това й се удаде не много трудно.