Снежана Неделчева - Звездата Аиел

„А ти не му попречи!“ — беше на езика й да отговори, но замълча.

— Защо не ме уведоми за пристигането си, а идваш сама в този окаян вид и се излагаш на грубостите на стражата? — изгледа я той. — Ще накажа сурово целия караул!

— Няма нужда да правиш това, уважаеми чичо Сизал, те само си гледаха работата — възпротиви се момичето.

— Прекалено си добра с тези негодници, но щом искаш така, няма да ги наказвам. Къде са Барс и Арман? Намерихте ли Сарави?

Стигна се и до въпроса, който я тревожеше най-много, но тя излъга, без да трепне.

— Не намерихме следи от нея, а по пътя претърпяхме авария, в която загинаха придружителите ми. Бях принудена да се върна и единствената полза от пътуването ми е тази, че поне аз се прибирам жива и здрава.

— Не мога да изразя колко се радвам, че си оцеляла! Е, вече си у дома, отпусни се и се успокой. Къде е багажът ти, за да го донесат слугите?

— Нямам багаж, доведох само този хиртел — тя посочи Кокорл.

— Купила си животно? — каза Сизал с безразличие. — Хапе ли?

— Още не съм научила всичките му навици, но засега е много кротък.

— Ще наредя да поднесат нещо за ядене в стаята ти — за теб и животното.

Кокорл, понаучил основните думи и изрази на Хонстел, се облиза и Сизал го изгледа подозрително.

— Като че ли разбра какво казах!

— Може да е запомнил какво значи „ядене“, иначе е глуповат.

Кокорл погледна тъпо и се прозя с полузатворени очи.

— Доста е грозен, как се казва?

— Кокорл — вяло отговори момичето. — Извинявай, чичо, мисля да ти кажа довиждане, просто съм съсипана от умора и скръб.

Когато се добра до стаята си, тя се хвърли на леглото и избухна в плач, а джорхът тъпчеше наоколо, притеснен от безсилието си да я успокои.

Апетитът й се беше изпарил, затова Кокорл изяде двойна дажба и оправи донякъде поне своето настроение.

— Нищо не можеш да направиш вече за баща си — обърна се той към хлипащото момиче, — а трябва да си достатъчно силна, за да помогнеш на себе си.

Не личеше да го е чула, но той продължи:

— Има ли у вас обичай жените да наследяват престола или властта се пада на най-близкия наследник от мъжки пол?

— Не, жените също могат… Искаш да кажеш, че аз…

— Ти си в голяма опасност като пълноправна престолонаследница. Предполагам, че откакто напусна „Хаврия“ не си толкова неуязвима, нали?

— Вероятно.

— Настоявам да се отделяш от мен, колкото може по-рядко отсега нататък — завърши джорхът. — И не е зле да опитвам храната преди теб.

Той замълча слисан и започна да анализира усещанията си.

— Реагирам на растителните и животински отрови много бързо и организмът ми е в състояние до известна концентрация да ги разгражда. Взел съм няколко дезинтоксикиращи ампули за всеки случай, освен това в совалката има аптечка, но мисля, че двата обяда, които изядох преди малко, са напълно безвредни. Все пак беше щастливо обстоятелство, че ти нямаше апетит.

— Предполагаш, че той ще се опита да ме премахне веднага?

— Напълно съм сигурен. Стой близо до мен и не яж нищо, което не съм ти предложил — сериозно каза джорхът.

— Още ли не усещаш никакви мисли?

— Абсолютно нищо, но ставам все още за телохранител — той се изправи в целия си ръст.

Предпазливостта му не беше излишна, защото във вечерята имаше отрова, достатъчна да избие стадо тревопасни. В месните обрезки за хиртела не си бяха дали труд да сложат нищо, затова си разделиха тях, а Кокорл се промъкна в кухнята, докато слугите бяха заети със сервирането в голямата трапезария и цареше суматоха. Успя да отмъкне оттам кошница, пълна с твърди хлебчета.

— От утре ще се наложи да слизаш и да се храниш в залата, трябва да измислим нещо, за да не отказваш всяко блюдо, което ти поднасят — той дъвчеше мрачно една от клисавите питки. — Някой много ще се изненада, като види, че си още жива.

Тарасу използва остатъка от вечерта и посети леля си в покоите й. Тя искрено се зарадва на нейната поява и за пръв път Тарасу усети, че се е прибрала у дома, но приятното чувство не продължи дълго. Въпреки че нямаше нищо общо с отвратителните дела на Сизал, Интилада все пак беше негова съпруга — кротка, покорна, без собствено мнение — и нямаше да дръзне да му се противопостави. Безсмислено беше да се надява на някаква подкрепа от нейна страна и момичето поне се нахрани без страх с щедро предложените й лакомства.

Интилада беше на седмото небе от радост след раждането на дългоочаквания си син, а той я свързваше още по-плътно със Сизал. Всичките нейни мисли бяха съсредоточени в дебелото розово бебе, което й показа с нескрита гордост. И най-незначителните му действия наблюдаваше с умиление и прехлас, така че дори тъгата й, когато Тарасу каза, че не е намерила Сарави, не трая дълго. Тарасу използва случая и натъпка в джобовете си, каквото можа от масата, докато Интилада беше с гръб към нея, погълната от майчинските си грижи.