Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Виждал съм този накит, макар че ти се опитваше да го скриеш — каза Кокорл. — Мислех си, че го цениш и харесваш много, за да не го сваляш никога, дори преди сън. Сигурен съм, че ти пречи.

— Не усещам нищо, свикнала съм с него, и не мога да го махна, даже да искам — тя почука с нокът по медножълтите извивки. — Нося ги от детството си, като непрекъснато се прибавяха нови, докато растях. Ако ги сваля, шията ми ще се прекърши, лишена от обичайната си метална опора, и аз ще умра.

— Защо са те осакатили така? — попита Кокорл.

— Традицията е запазила това украшение за най-голямата кралска дъщеря, придава величественост и надменност на осанката, не мислиш ли? — тъжно каза тя.

— На твърде висока цена обаче! А тези малки дупчици на обръчите са предназначени за ключа-кръст, който ги отваря, нали?

— Да. Този, който държи Ключа, символично и фактически е господар на съдбата ми. Пазеше го баща ми, крал Алатрис, докато жреците ме осъдиха да бъда спусната в Пропастта на даровете.

— Къде е ключът сега?

— Трябваше да го предам на своя съдник и господар, Бога-Змия, но откакто ме поведоха по пътя към Пропастта, докато са ме открили извън нея след това, не помня нищо.

— И не знаеш какво е станало в Подземния дворец на Йали?

— Осъзнах се пред бедняшките къщурки до Външната стена, даваха ми да пия нещо парещо и горчиво. Междувременно бяха откраднали всичките ми накити, освен ако не са останали долу.

— Значи събитията се нареждат добре! — джорхът направи няколко танцови стъпки и разпери крилата си.

— Какво ти става, Кокорл? — сепна се момичето. — Баща ми е мъртъв, Сизал иска да ме убие, затворени сме тук без храна, а ти наричаш всичко това добро!

— Твоят чичо държи да получи този ключ на всяка цена. Положително ще те накара да отидеш пак в Пропастта и да го намериш, макар че вероятно е откраднат от просяците, когато са те свестявали. Аз ще дойда с теб и ще изпълня едновременно желанията си — да те пазя и да отида при Йали.

Ципестите му крила изплющяха, едното се блъсна в прозореца и раздра пердето, но той не забелязваше нищо. Муцуната му потрепваше, а очите святкаха, докато издаваше съскащи звуци.

— Кокорл, плашиш ме, никога не съм те виждала такъв! — момичето отстъпи назад, така че остави между себе си и него леглото с балдахин.

Тя осъзна, че той говори на джорхски, което избягваше в нормално състояние и това означаваше, че в момента не е на себе си. Задната му лапа ритна резбованата дървена маса и я счупи. Ужасена от шума и посипалите се трески, Тарасу се сви в ъгъла и придърпа отпред един от тежките столове. Джорхът повилня още малко, трошейки безразборно всичко, което му попаднеше пред очите, и изведнъж притихна. Момичето се осмели да надникне иззад облегалката, която стискаше здраво, и го видя, застанал в средата на сътворения от него хаос. Клатушкаше се с провиснал език и с мъка се задържаше на крака. В полузатворените му очи се появи проблясък на разум, когато я забеляза.

— Храната… докато не бяхме тук… — думите се изгубиха в отпаднало шипене и той се преобърна с трясък върху парчетата от мебелите и раздрания балдахин.

Остатъкът от опашката му плясна немощно по пода няколко пъти и застина, крилата се свиха и очите му се затвориха. Всичко беше станало за няколко секунди и Тарасу още не можеше да се опомни от преживения страх. Тя усети, че продължава да стиска масивния стол в изтръпналите си ръце, и го пусна.

Джорхът не мърдаше и имаше вид на дълбоко заспал, чуваше ясно свистящото му дишане през ноздрите и раззинатата уста. От мислещо интелигентно същество той се бе превърнал в звяр, тласкан от сляп инстинкт за разрушение. Не напълно, поправи се тя, можеше да я убие и изгори всичко, но не го направи, а към края на този необясним припадък той си възвърна разсъдъка и разбра какво става с него. Някой се беше промъкнал в стаята и поставил нещо в скритата храна, нещо достатъчно силно, за да предизвика буйството му, но не толкова, че да го умъртви. Всъщност, едва ли бяха изчислили с такава точност смайващото въздействие върху него.

Тя прескочи разпилените в краката й отломки и погледна свития джорх. Опасяваше се да не го събуди и накара пак да се развилнее наоколо. Клепачите му трепнаха и Тарасу замръзна на място, но равномерното дишане я успокои. Чувстваше се зашеметена и усещаше във върховете на пръстите си странни бодежи, които постепенно се усилваха. Погледна лицето си в оцелялото по чудо огледало на стената срещу нея, по него нямаше рани, само бузата й беше изцапана с прах. Тя потърка петното с края на ръкава си, но то не изчезна. Когато се приближи и се взря внимателно, разбра, че тъмното нещо не беше мърсотия, както й се стори отначало, а участък от кожата с различен цвят и сравнително ясни очертания. Второ, засега по-малко петно, се оформяше на челото, точно над дясното й око.