Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Къде все пак отиваме? — попита момичето.

— На първо време ще отскочим до Кин — планетата на Невидимото братство, а после най-вероятно ще се върнем тук.

— При хораите? — ужасена подскочи Тарасу. — Няма да излезем живи оттам! Имаш ли доверие на Ишанг?

— Не особено, но трябва да се срещна с техния Водач и само Ишанг може да ми послужи като пропуск и гаранция за това.

— Отървахме се от Арената на Ромиа и от Тарис-1, за да попаднем на още по-лошо място! — прошепна момичето.

— Както се разбрахме, вие няма да кацате на Кин, сегашното им свърталище. Ще обикаляте около нея, докато ние се приберем на кораба.

— Ако изобщо се приберете — допълни тя.

— Не избързвай с мрачните прогнози — намеси се Кокорл. — Докато скучах в каютата си, хвърлих пръчиците и получих обнадеждаващ резултат. Посещението ни на Кин ще бъде ползотворно, нищо лошо няма да се случи. Много ми се иска да чуя нещо повече за хораите, имам пропуски в знанията за обширни области от историята ви.

— Ще ти разкажа после, ако застанеш прилично и престанеш да говориш — Синд погледна огромния часовник с няколко светещи циферблата, показващи станционното време, това на Атанаморп и на още няколко големи града на Франар. — Още малко и тръгваме за документите.

До часа на срещата Кокорл седя кротко, само подсмърчаше шумно, щом срещнеше погледа на Синд. Тарасу наблюдаваше хората, блъскащи се около тях, и вече започваше да различава местните жители от пришълците. Обитателите на централната планетна система бяха облечени екстравагантно и в повечето случаи налудничаво, държаха се с хладна увереност и самочувствие.

— Хората от Франар се отличават даже от тези на трите сателитни планети-предградия по говора и дрехите — каза тя, — но ако мълчат и всички са в униформи, пак няма да ги сбъркам с туристите и деловите посетители от провинцията. Тези, които не са оттук, гледат като хора, докато погледите на франарци са мрачни и подозрителни, донякъде фанатични и с някакво отчаяние в дъното.

— Изказваш се доста неласкаво за моите сънародници — отбеляза Синд. — Това са жители на столицата на Империята и всички останали биха искали да се преселят тук на тяхно място. Въпреки че има строги наредби за реда и начина на получаване на гражданство, главният град Атанаморп е пренаселен, а това се отнася и за останалите градски центрове. Те са се разрастнали толкова, че само пустинните области им пречат да се слеят помежду си. Аз също съм оттук, изглеждам ли ти мрачен и отчаян?

— Изглеждаше, когато те видях за пръв път на Ромиа, но лека-полека се очовечи — усмихна се момичето. — Сега приличаш повече на екскурзиант, оглеждаш се с любопитство, като че ли не си идвал тук преди.

— Опитвам се да видя станцията и хората на нея през твоите очи. По-рано не съм се замислял какво изпитват новодошлите — призна той. — Екскурзиант, значи? Какво пък, толкова по-добре за маскировката ми.

Огледа се в огледалната колона до себе си и сви рамене.

— Сега може бавничко да потегляме, а след като си свършим работата, ще хапнем някъде. Не мислиш ли, че това животно е гладно вече, скъпа? — обърна се той към нея, като повиши глас. — А и ние не сме яли отдавна, така че трябва да се погрижим за това, преди да отидем в пансиона.

— Добра идея — тя стана от седалката.

Хиртелът се въодушеви от предложението, заподскача и така тръскаше раззинатата си муцуна в знак на одобрение, че сякаш зъбите му щяха да се разхвърчат настрани всеки момент.

— Извинете, че се намесвам, препоръчвам ви да отидете в „Опал“ — обади се седналият до Тарасу възрастен мъж, като огледа опърпания й гащеризон. — Менюто там е точно толкова калорично, колкото и в луксозните заведения, но пък цените са според възможностите на млади хора, които нямат вид на богаташи.

— Благодаря за съвета — каза момичето.

— Не изглеждате, че може да си позволите „Карани“ или зеления салон на „Трит“. Ще попаднете в някое заведение от тези вериги и ще ви оскубят, докато се усетите. Освен това домашният ви звяр сигурно похапва колкото двама-трима души.

Споменатият звяр го изгледа съвсем неодобрително с крайчеца на окото си и би предизвикал у стареца букет неприятни чувства със страха начело, но той се беше извърнал към Тарасу и си спести това преживяване.

— Абсолютно сте прав и още веднъж ви благодарим — кимна Синд, който дори и когато пътуваше инкогнито, се хранеше само в споменатите луксозни заведения. — „Опал“ ли казахте?