Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Ако можеха да надникнат в главата му, нямаше да се радват толкова — произнесе се Кокорл, — но трябва да се съглася с тях, че е невероятно издръжлив този мръсник! Аз не бих могъл да се лиша толкова време от храна и при най-доброто ми желание.

— Не си помислям, че даже ще опиташ — каза Тарасу. — Положително щеше да си изскочил отдавна от кръга по посока на някой врящ котел.

— Спокойно може да заложиш на това, но никой, който ме познава, не би приел облога — доволно изръмжа Кокорл. — Дори да ме чака титлата Нарийто на Седемте вихъра — нашият еквивалент на човешкия Върховен маг, — добре опечено парче месо би ме разминало с получаването й. Какво щастие, че Нарийто не се става с такива дивашки способи, а е признание за големи умения в Древното изкуство! Не казвам, че биха се спрели на мен за скромните ми таланти. Май не съм роден за велики дела и съм съвсем обикновен джорх, подвластен на слабостите си.

— Ако неосъщественият Нарийто на Седемте вихъра не благоволи да насочи вниманието си към уредите пред него, със сигурност ще стане Ненапускащ Това Място — подхвърли Синд. — Напомням, че излитаме след малко и се нуждаем от цялата му съсредоточеност.

— Веднага, шефе! — Кокорл подскочи и разпери лапите си върху пулта. — Отдавна не съм чувал толкова приятни думи. Готови ли сме за старт?

— Освен теб и Тарасу, да! Двигателите са готови за излитане, нищо не ни задържа повече тук.

Планетарните двигатели зареваха, докато компютърът отброяваше последните секунди. Корабът потрепна, отдели се от скалната площадка и се насочи към невидимите засега звезди над тях. Реверсивната програма повтаряше точно маршрута, по който бяха дошли, и скоро планетата увисна на главния екран като топка в черния безкрай на космоса. След няколко обиколки около нея тя остана зад тях. Замениха я разпръснатите звезди и нишка от светещи точки, бележещи пътя им на идване и мястото, от което се бяха появили след прехода. Синд хвърли поглед на страничните екрани, където Тарис-1 бързо се смаляваше, и изключи защитното си поле.

— Имаме няколко дни спокойствие, докато стигнем точката за хиперпространствен скок — обяви той. — Според графика за дежурствата, който направих, първата вахта е на Азман, останалите са свободни да се занимават, с каквото намерят за добре. Аз ще застъпя след него и дотогава мисля да поговоря с Ишанг.

Тарасу тръгна към каютата си, хораят последва Синд към медицинския отсек, който бяха избрали като спокойно място за разговора си, а Кокорл остана в командната зала с Азман. Светлинните индикатори на таблата проблясваха в спокойния си работен ритъм, стрелките на скалите приспивно потрепваха и двигателите с равномерни тласъци водеха „Хаврия“ напред.

— Трябва да се съберем отново всички, след като се завърнем в Империята — проговори ведът.

— Неминуемо е — съгласи се Кокорл, като го погледна. — И къде смяташ да стане това?

От флуоресцентния блясък на приборите за управление лицето на Азман изглеждаше бледо и изпито. Страните му бяха хлътнали и спокойствието в очите беше изчезнало, заменено с напрежение и неясна тревога, които липсваха преди. Последните няколко дни го бяха променили, сега изглеждаше по-реален и земен. Той свали обръча, пристягащ косите му, и го побутна към джорха, като почука с пръст по обковката на топаза.

— Погледни от обратната страна — каза той и в очите му за миг премина весела искра.

Кокорл обърна диадемата и я разгледа. Шлифованият, меко пречупващ лъчите петоъгълник, беше инкрустиран върху подложка с грапава и неравна на допир повърхност. Въпреки симетричните очертания, придадени й от сребърния обков, напомняше нещо познато.

— Същото е като камъните на Синд и Ишанг — изсъска джорхът. — Скрива се зад правилната форма на метала, но няма съмнение.

Прокара нокът по вдлъбнатите и изпъкнали места на подложката и я приближи до очите си.

— На този кораб родствениците се увеличават неудържимо — той върна обръча на веда. — Както е тръгнало, започвам да се чувствам самотен и изоставен джорх.

Азман се усмихна.

— Поне за себе си съм сигурен, че не съм никакъв родственик с тях, но някаква връзка между нас съществува и трябва да я открием. Затова ще се срещнем пак.

— Не отговори на въпроса ми, къде? — попита Кокорл.

— Във всеки случай няма да бъде на Франар. Хонстел, където отивате ти и Тарасу, също отпада и се досещам само за едно подходящо място — моята планета Каскот. Ще ви дам координатите и ви очаквам там, когато усетите, че е настъпил моментът да ме посетите.