Беа Нади - От светлина родени

Върнаха се по другия бряг. Ако не беше видял тези диваци предния ден, сега щеше да си помисли, че на тази планета никога не е стъпвал човешки крак. Дори дивите зверове не бягаха от тях.

Когато пристигнаха отново на поляната пред кораба, видяха няколко жени туземки да си приказват с излезли от кораба космонавти. Чуваше се смях. Капитанът направо онемя от изненада и яд.

Забелязвайки го, жените вдигнаха полите си и се затичаха към другия край на поляната. Още преди да успее да викне на хората си да ги задържат, те бяха изчезнали.

— Какво сте се зазяпали? — извика вбесен капитанът. — Тичайте и ги задръжте!

Но рутезите с късите си и криви крака нямаха никакъв шанс. Само си загубиха времето в безполезно търсене. От аританите отново нямаше и следа. Върнаха се изподраскани и изпохапани от комари.

Капитанът, позеленял от яд, събра екипажа и разпита тези, които бяха говорили с жените.

— Защо не задържахте тези жени? — попита той.

— Откъде да знаем, че искате да ги задържим — отговори един от вчерашните пратеници. Капитанът за малко отново да избухне.

— И за какво си побъбрихте така весело?

— Питаха дали имаме малко шарени камъчета и други дрънкулки. Много харесаха униформите ни.

— О, велики богове! Какви подчинени са ми се паднали! За какво мислите се разкарвам цял ден из гората? Трябваше да задържим няколко от тях, за да ги разпитаме за останалите. Същите ли бяха като вчерашните?

— Не знам. Познах две от тях, но другите не ги бях виждал.

Капитанът се прибра в покоите си все още ядосан. Днешният ден беше просто загубен. Чувстваше се измамен. Ако тези диваци продължаваха да го разиграват, той щеше да прибегне към силови методи.

Диабата се бяха събрали на ново място в гората. Хвърлиха матрицата на селото и се прибраха в голямата къща. Местеха се за трети път и с удоволствие наблюдаваха как рутезите обикалят гората. Успяха да ги изнервят. Сигурно още утре капитанът им ще прибегне към по-твърди мерки и с това ще им развърже ръцете. Поне постигнаха частичен успех. Засега чужденците не бяха опитали да разтоварят каквото и да е от кораба си и да се установят извън него. Бяха ги изолирали на тази горска поляна.

Но Нериф не беше спокоен. Беше наблюдавал внимателно техния капитан и вече знаеше, че няма да е лесно да се справи с него. Не приличаше на подчинените си. Беше по-висок, със стройна фигура и черни очи и коса. Като че ли не принадлежеше на тяхната раса. Светлото му лице излъчваше суровост и студенина. Нериф беше усетил силата в този хуманоид, сила, с която не би трябвало да разполага едно физическо същество. Наистина му напомняше за Ханура.

С другите нямаше да имат никакви проблеми. Много лесно влизаха в контакт, особено когато диабата се бяха превърнали в жени. Бяха плашливи и суеверни. Беше ясно, че още при снощната канонада от стихии, която им бе изпратил Аниор, щяха да избягат. Но капитанът им беше истински твърд орех.

— Нериф, какво ще правим утре? — попита Синоа.

— Ще им паднем в ръцете. Подгответе си стрелите, сопи и ножове. Предполагам, че ще се стигне до бой. Но в никакъв случай не започвайте първи.

— Откога не сме се били! — протегна се усмихнат Перал.

Гледаха на цялата работа като на приятно развлечение, но Нериф не можа да се отърве от чувството, че скоро нещата щяха да се променят.

На сутринта излязоха на поляната и се строиха в бойна редица пред чуждия кораб. Зачакаха. Не мина много време и люкът се отвори. Появиха се двадесетина космонавти, отново добре въоръжени, заедно с капитана си. Той ги спря, даде някакви тихи наставления и се отправи сам към аританите. Не беше въоръжен. Спря се на няколко метра от тях и извика:

— Искам да говоря с вашия предводител!

Нериф излезе напред. Оценяваше смелостта и хладнокръвието на противника си. Известно време само се премерваха, гледайки се в очите. После капитанът попита:

— Какво искате?

— Да се махнете оттук.

Отговорът беше ясен и категоричен. Капитанът се усмихна презрително:

— И какво ще правите, ако нямаме такива намерения?

— Ще ви прогоним насила.

Сега капитанът вече се засмя. Той даде знак на хората си и те се нахвърлиха върху аританите.

Започна страхотно меле. Никой не употреби оръжието си. И едните, и другите се бореха с голи ръце. Аританите бяха по-високи, но рутезите имаха по-дълги и силни ръце. Нериф продължаваше да стои до капитана и наблюдаваше заедно с него тази странна борба. Чакаше момента, в който онзи щеше да го нападне. Но капитанът, изглежда, чакаше същото от негова страна и не се помръдна. Всичко това приличаше на пълен абсурд и Нериф се засмя. Хвърли на капитана предизвикателен поглед и каза подигравателно: