Беа Нади - От светлина родени

Капитанът беснееше. Четиримата пратеници стояха с наведени глави пред него и чакаха бурята да отмине. Сами не разбираха как се бяха отпуснали така в компанията на тези аритани. Не само че нищо не бяха разбрали за тях, но и за малко сами да се издадат. Добре че шефът им беше както винаги много досетлив и ги измъкна навреме.

— Чудя се какво да направя с идиоти като вас. Да ви разиграват тези диваци!

— Бяха ни много симпатични — измънка един от четиримата.

— Симпатични значи, глупаци такива! Нали утре може да се наложи да се биете с тях!

Беше истински разтревожен, когато разбра, че те чакаха други канави да се върнат на тази планета, която наричаха Аритан. Това никак не му се нравеше. Ако ги унищожеше, със сигурност щеше да си има неприятности.

— А защо не се заселим заедно с тях — предложи внимателно единият. — Те, изглежда, са малко, а и ние не сме чак толкова много. Ще има място за всички.

— Мълчете, празноглавци такива! Забравихте ли как са свършвали такива опити по-рано? Как ни намразиха всички?

— Мразеха ни, защото не сме като тях и това ги плашеше.

— Точно така! И тук ще бъде същото.

— Не знам защо, но мисля, че те са различни — тихо възрази друг.

Капитанът ги погледна свирепо, но и учуден. Потискаше яда си и се замисли върху това твърдение. И на него тези канави му се струваха странни. Трябваше непременно сам да се запознае с тях.

Изведнъж корабът се залюля в бесен танц. Всички в паника се хванаха за обзавеждането, което се движеше из помещението.

— Земетресение! — извика капитанът. — Повдигнете бързо кораба на двадесет метра от земята!

Но с това бедите не свършиха. Тъкмо бяха отлепили кораба от повърхността, когато се развихри силна буря. Завъртя ги в огромен вихър и ги понесе нагоре. Всички се втурнаха към местата си и започнаха борба със стихията. Накрая успяха да се отскубнат от шеметния вихър. Издигнаха се на орбита край планетата, когато ги налетя следващата неприятност.

— Цял поток метеоритни частици! — извика щурманът и те усетиха първите попадения.

— Прокълнати небеса! Какво става тук? — Капитанът се залови лично с управлението на кораба. Отново се потопи в атмосферата, където бе посрещнат от бурята. След опасна маневра успя да приземи кораба на същата поляна. Учудени видяха, че бурята и земетресението не бяха засегнали гората. Стоеше си, като че ли никога нищо не се беше случило.

— Това място е прокълнато. Я да се махаме оттук — извика щурманът.

— Никъде няма да ходим! — отсече капитанът. Седеше с мрачна физиономия в креслото си и не откъсваше очи от екрана. Гледаше тъмния силует на гъстата гора. Короните на дърветата се движеха в бурята. Тогава една огромна мълния удари кораба и всички оглушаха от страшния тътен. Имаха късмет, че отново стояха на земята. Втора мълния удари в поляната, точно пред екрана. Яркият блясък ги заслепи. Когато отново успяха да видят нещо, всичко около тях беше в пламъци. Пилотите отправиха умоляващи погледи към капитана си, но той продължаваше да седи неподвижен в креслото си, без да промълви ни дума.

Бурята се успокои и присъстващите се измъкнаха един по един, за да си починат след тежкия ден. Само капитанът не мръдна от мястото си. Взираше се в затихващия огън, потънал в дълбок размисъл.

Утрото беше слънчево и тихо. Като че ли бурята им се беше присънило. Само тревата около кораба беше изгоряла в почти правилен кръг и напомняше за неприятната нощ.

Съпроводен от десетина добре въоръжени подчинени, капитанът се отправи към запустялото село на аританите. Влезе в къщите им, разхвърли скромното обзавеждане и търсеше поне една жива душа. Селото беше като напуснато. Нямаше представа как бяха усетили навреме намерението му. Псуваше и потърси и в гората наоколо. Но не намери никого и се върна към кораба.

Все не го напускаше чувството, че нещо не е наред. Какво беше това село без едно-единствено куче и без утъпквани пътеки наоколо? От какво живееха тези хора?

Следобед един разузнавач дотича без дъх.

— Видях ги нагоре по реката, там има друго село.

— Какво друго село, нали вчера там не открихме нищо? — възмути се капитанът.

— Не знам. Но видях няколко къщи и деца около тях.

Тръгнаха покрай реката. На места тя се разширяваше в дълбоки вирове и те трудно си проправяха път през гъсталака. Когато най-накрая стигнаха селото, отново нямаше никого. Много приличаше на другото и ако не го бяха сметнали за невъзможно, щяха да помислят, че то просто се беше преместило тук. Капитанът дори се хващаше за мисълта, че иска да провери дали другото си е на мястото. Ядосано тръсна глава. Как можеше да се поддава на такива глупави мисли?