Беа Нади - От светлина родени

Някакво раздвижване в другия край на централата го откъсна от тъжните му мисли. Учуден видя Дизидо, дежурния за Аритан, да тича към него. Широко отворените му зеници издаваха огромното му вълнение.

— Някакъв космически кораб кацна на Аритан! — извика той.

— Какво? — Аниор имаше чувството, че не беше чул правилно.

— Космически кораб! — повтори Дизидо — И две дузини космонавти се изсипаха от него!

Аниор въобще не успя да реагира от изненада. В него се надигаше неприятно предчувствие за огромна беда. Стана като зашеметен и се отправи бавно към мястото за наблюдение. С всяка крачка в съзнанието му се проясняваше значението на това, което се беше случило.

Гледайки групата неизвестни хуманоиди, които се разхождаха радостно край кораб с непозната конструкция, Аниор не искаше да повярва на очите си. Чувстваше как подът под него като че ли се изплъзва и се олюля. Промълви:

— Не, само това не! — и щеше да падне, ако някой не го беше подкрепил.

Нериф, главният координатор, го прегърна през раменете. Бяха го извикали веднага заедно с Аниор в наблюдателния пункт и той току-що бе пристигнал. Подкрепяйки приятеля си, той се опита да го успокои:

— Няма страшно, Аниор, ще ги изгоним от Аритан. Няма да допуснем да замърсят системата ни. Ще създадем собствена физическа раса интелигентни същества.

Но добре осъзнаваше, че още със стъпването си на Аритан чуждите космонавти бяха повлияли на развитието на системата. Поведението им почти не оставяше надежда, че само щяха да се огледат и да си отидат. Бяха уцелили точно времето, когато на Аритан трябваше да се заселят висши същества и ако решат да се възползват от това, Създателят вече нямаше право да създаде раса по собствен избор. Трябваше да се примири с тяхното присъствие.

Аниор дойде отново на себе си. Стиснал устни, той реши да направи всичко възможно, за да спаси творението си. Обърна се към Нериф и заобиколилите ги диаба и каза:

— Нериф, събери веднага група от тридесет диаба, приемете вида на предвидените от нас хуманоиди и посрещнете тези натрапници. Най-добре имитирайте ранно земеделско общество. Ако имаме късмет, няма да са разбрали още, че Аритан не е населена, и ще си отидат. Ако нямаме, максимално им затруднявайте живота. Но никакво използване на сила! Трябва да си отидат по собствено желание.

Без да се впуска в излишно обсъждане, съзнавайки изцяло сериозността на положението, Нериф се обърна и се разпореди. Подбра бързо групата си и ги инструктира. Нямаше още представа какво конкретно да предприеме, но се осланяше на изобретателността на диабата. Все нещо щеше да им хрумне.

Преобразени във физически същества, главно мъже, няколко жени и деца, групата се спусна на Аритан в близост до чуждия кораб. Архитектите бяха изградили набързо матрица за нещо като село от няколко дървени къщурки, която превърнаха във физически вид на една горска поляна на два километра от мястото на приземяването. Ако чужденците се бяха огледали добре преди кацането, сигурно щяха доста да се зачудят откъде се бяха появили изведнъж тези туземци. Но нямаше време да подготвят акцията по-старателно. Колкото по-бързо успееха да изгонят тези натрапници, толкова по-добре.

Бяха се разбрали да запазят имената си, за да не се затрудняват допълнително, и въпреки тежкото положение се забавляваха при оформянето на семействата и разпределението на ролите. Нериф им стана водач — като син на старейшината на селото. Прие вид на млад мъж със силно телосложение, дълга руса коса и яркосини очи. Бяха облечени в ленени дрехи и обути с кожени сандали. Остави „жените“ и „децата“ в селото и с група предимно млади „мъже“ се отправи към кораба.

На това място на Аритан беше ранно лято, тревата цъфтеше и гората жужеше от насекоми. Птици пееха в клоните на гъстата широколистна гора, обедното слънце прежуряше силно и наблизо шумеше бърза рекичка.

Нериф спря и затвори за миг очи. Вдишваше аромата на гората и поемаше с физическите си сетива красотата на това място у себе си. Бяха превърнали Аритан в прекрасна планета и у Нериф изведнъж се надигна желанието да се претопи в този малък свят и да заживее като човек в него. Да забрави за горните нива с по-развитите си същества, за непрекъснатата им работа и редките празници, за отговорността и стремежа към усъвършенстване. Желаеше да заживее единствено с мисълта за сит корем и покрив над главата, да се радва на плодовете на физическия труд и на семейство. За да не усеща вече тази опустошаваща самота, която го съпровождаше, откакто се помнеше.