Беа Нади: От светлина родени

Нериф седеше малко встрани и слушаше внимателно. Разказът много му напомни времената при Ханура 7 7 Ханура — ръководителят на всички диаба, преди Аниор с част от диабата да се отдели, за да създаде собствена система. в старата им общност и ако не беше абсурдно, той би казал, че добре разбира проблемите на тези рутези. Усети, че и другите диаба се отнасяха със съчувствие към проблемите им. А би трябвало да гледат на физическите същества, каквито и да са, с по-голямо пренебрежение.

Изведнъж се появи нова група от чуждите космонавти, които хванаха четиримата си другари доста грубо под мишниците и ги повлякоха със себе си. „Аританите“ наскачаха и искаха да се притекат на помощ на новите си приятели, но бяха отблъснати и Нериф ги удържа.

Всичко това не му харесваше. От една страна, нямаше да е лесно да накара диабата да се борят срещу симпатичните рутези, а от друга, тук той явно имаше работа с един по-сериозен противник в лицето на капитана, когото още не познаваше. Прекъсването на контакта по този начин показваше, че намеренията му далеч не бяха миролюбиви.

Трябваше да се свърже с Аниор и да сподели впечатленията си с него. Той сигурно беше наблюдавал всичко и можеше да даде някакъв съвет какво да прави. За да се откъсне от това физическо тяло и да се премести в астралния свят, Нериф легна да спи.

Аниор очакваше нетърпеливо Нериф. Изслуша го внимателно и се замисли. Знаеше, че спонтанното възникване на взаимна симпатия винаги има по-дълбоки корени. Достатъчно често се беше случвало на самия него, за да не обърне внимание на тази подробност. Но нямаше представа на какво можеше да се дължи. Всичките издирвания откъде се бяха появили тези рутези, останаха безуспешни. И това много го тревожеше. Да се справят с противник, за когото нищо не знаеха, беше извънредно трудно. Те като че ли не идваха от този сектор на вселената.

— Смяташ, че идват от друг сектор? — попита Нериф невярващ. — Но все някой щеше да ги засече, докато стигнат до нас.

— Да, ако се движеха с нормална за физическия свят скорост. И точно там е работата. Успях да анализирам мига, в който се появиха край Аритан. Скоростта, с която дойдоха, не е по силите на нито един космически кораб.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Засега нищо. Просто не мога да го проумея.

— Ако бяха толкова развита физическа раса, че да владеят неизвестна нам техника, щяхме да сме чули за тях, дори да са от друг сектор на вселената. А хич не ми направиха впечатление на много развити.

— Цялата тази работа никак не ми харесва.

Аниор нервно сновеше напред-назад и опашката му потръпваше. — От самото начало имах усещането за нещо много неприятно.

— Трябва да изчакаш още малко. Трябва да видя този капитан. — Нериф се загледа към синьо-зелената планета, която се виждаше в дъното на централата. Колко много се беше променил Аритан! Помнеше жълтите вихри в атмосферата му в началото на дейността им. Бяха работили много и бяха дали всичко от себе си, за да изградят тази система. А сега имаше опасност някой да провали бъдещето ѝ.

— Защо не попиташ Камъка за тези неща? — попита той.

Аниор се засмя горчиво.

— Мислиш ли, че не съм опитал? Само че не получих никакъв отговор.

— Но Камъкът мълчи само когато въпросът е свързан лично с този, който пита! — учуден извика Нериф.

— Да, и това най-много ме безпокои — измърмори Аниор.

Той спря пред Нериф и го погледна с жълтите си очи. Умората в тях го порази. Аниор винаги беше пълен с енергия, какво му стана отведнъж? Нериф не се въздържа и го прегърна.

— Не се тревожи. Ще успеем. Ще ги изгоним.

Почувства как Аниор се отпусна за миг в прегръдката му, но веднага се стегна пак и се отскубна от него. Беше се обвил в червения облак на тъгата и отправи взор към далечните звезди. Нериф знаеше какво означава това и се натъжи. Щеше ли да дойде някога времето, когато той можеше да замести Сатара за Аниор?

Червеният облак се разсея, Аниор се пребори със слабостта, появила се внезапно в него.

— Благодаря, Нериф. Ще пратя малко бури и земетресения. Може би така планетата вече няма да им харесва толкова. Но, честно казано, не се надявам много. Разчитам на теб.

— Ще направя каквото мога.

Нериф се отправи обратно към Аритан, а Аниор се премести в зоната за почивка. Заключи си лично пространство и подхвърли малкия кристал с матрицата за гората. Огледа се за миг в познатата обстановка и помисли усмихнат, че беше превърнал Аритан в своеобразно продължение на тази гора. Отиде до малката поляна и се загледа в двете си любими дървета. Облегнал се на дъба, той се заслуша за кой ли път в нежните думи на Сатара: „Обичам те и бих искал да бъда винаги с теб.“ Тези няколко думи бяха единственото нещо, което му бе останало от Сатара. И спомените за неговата прегръдка. Копнежът към това щастие се надигна неудържимо у него и той отново потъна в червена мъгла. Отдаде се на тъгата си, докато не заспа от изтощение.