Ги Мопасан - Бел Ами

Щом се върнаха вкъщи, Дю Роа затвори силно вратата и, като хвърли шапката си на леглото, попита:

— Ти си била любовница на Водрек?

Мадлен, която си сваляше воала, бързо се обърна към него.

— Аз ли?

— Да, ти. Никой не оставя цялото си богатство на една жена, без да…

Тя цяла се разтрепера и не можеше да извади карфиците, с които беше забоден воала.

След като поразмисли, тя развълнувано каза:

— Слушай… слушай… ти си луд… Ти си… Ти си… Преди малко не беше ли ти, който се надяваше, че ще ти остави нещо?

Жорж стоеше изправен до нея и следеше всичките й вълнения, като някой съдия, който иска да улови най-малката слабост на един обвиняем. Той каза, като наблягаше на всяка дума:

— Да… Той можеше да остави нещо на мене… На мене… твоя мъж… разбираш ли…, но не на тебе… на тебе, негова приятелка. Разликата е голяма, съществена, от гледището на приличието… и на общественото мнение.

И Мадлен също се загледа дълбоко и странно в очите му, като че искаше да прочете нещо в тях или да открие това неизвестно у човека, в което никога не може да се проникне и което трудно може да се съзре, когато човек не е нащрек или не внимава; очи, които са като полуотворени врати за проникване в тайните на душата. И тя отговори бавно:

— На мене пък ми се струва, че ако…, че за хората щеше да е еднакво чудно, ако беше завещал всичкото си състояние на тебе.

— Защо? — попита той рязко.

— Защото — каза тя, подвоуми се и пак продължи: — защото си мой мъж; защото ти го познаваш отскоро…, защото аз съм му приятелка отдавна…; защото първото му завещание, направено, когато още Форесте беше жив, пак беше на мое име.

Жорж, който ходеше нервно назад и напред заяви:

— Ти не можеш да приемеш това завещание.

— Много добре — отговори тя равнодушно. — Тогава защо да чакаме до събота; ние можем веднага да съобщим на Ламаньор.

Той се спря срещу нея. И те пак се загледаха в очите, като се стараеха да проникнат до непроницаемата тайна на сърцата си и да узнаят истинските си мисли. С това безмълвно изпитание те се стараеха да проникнат в съвестта си, във вътрешната борба на две същества, които макар и да живеят заедно, продължават да не се познават, подозират се, дебнат се, но не узнават нищо от гънките на душата си.

И той изведнъж й каза тихо в лицето:

— Хайде, признай си, че си била любовница на Водрек.

Тя повдигна раменете си и каза:

— Ти си глупав… Водрек ме обичаше много, много…, но нищо повече.

— Лъжеш, това е невъзможно — извика той, като тропна по пода с крак.

— А пък то си е така — отговори тя спокойно.

Той пак започна да ходи из стаята, пак се спря и каза:

— Тогава, обясни ми, защо ти оставя цялото си богатство…

— То е съвсем просто — отговори тя съвсем небрежно и незаинтересовано. — Както ти казваше преди малко, той имаше само нас приятели, или, по-точно, само мене, защото той ме познаваше още от дете. Майка ми беше домоуправителка у негови роднини. Той отиваше постоянно у тях и понеже нямаше кръвни наследници, помислил е за мене. Възможно е, може би, и да е бил влюбен в мене. Но коя жена не обичат така, защо тая скрита любов да не е изписала изпод перото му моето име, когато намислил да изкаже последната си воля? Всеки понеделник той ми носеше цветя, а на теб не носеше и ти никак не се чудеше за това. Днес той ми оставя богатството си по същата причина, защото няма кому да го остави. Обратно, много чудно щеше да бъде, ако го беше оставил на тебе. Защо? Какъв си му ти?

Тя говореше толкова естествено и спокойно, че Жорж започна да се двоуми.

— Както и да е — каза той, — при такива условия ние не можем да приемем това наследство. Лошо впечатление ще направи. Цял свят ще помисли, че ти е бил любовник, всички ще започнат да се подиграват с мене. И без това колегите ми са настроени да ми завиждат и да ме нападат. Аз трябва да се грижа и да пазя повече от всеки друг път своята чест и доброто си име. Не мога да приема и да допусна жена ми да приеме такова едно наследство, завещано от човек, когото хорските уста са й прикачили като любовник. Може би Форесте би изтърпял това, но аз не.

— Много добре, драги мой — каза кротко тя, — нека не го приемем; един милион по-малко ще имаме в джоба си и толкова.

Той продължаваше да се разхожда из стаята и започна да мисли за жена си гласно, без да се обръща към нея:

— Да… един милион… толкова по-зле… Когато е завещавал, въобще не е разбирал каква нетактичност, какво незачитане на приличието върши. Той не е забелязал в какво лъжливо, смешно положение ще ме постави. Всичко в живота зависи от това какъв вид ще дадеш на една работа. Той трябваше да завещае половината от богатството си на мене и тогава всичко щеше да се уреди.