Ги Мопасан - Бел Ами

Когато стигна на улица „Друо“, той внезапно се спря — забравил беше да се поинтересува какво става с граф дьо Водрек, който живееше на „Шосе д’Антен“. И той се върна назад, като продължаваше да се лута, да мисли за хиляди неща, да се отдава на приятно бълнуване, да мисли за приятни неща, за добри неща, за предстоящото богатство, както и за тоя мръсник Ларош и за тая стара кранта директоршата. От гнева на Клотилда той не се безпокоеше, защото знаеше, че тя бързо забравя всичко.

Когато узна от портиера къде живее граф дьо Водрек, той попита:

— Как е г-н дьо Водрек? Казаха ми, че през последните няколко дни е болен.

— Господин графът — отговори портиерът — е много зле, господине. Казват, че няма да преживее нощта. Подаграта го е ударила в сърцето.

Дю Роа остана тъй поразен, че не знаеше какво да прави! Водрек умираше! През ума му минаваха разбъркани, многобройни смътни мисли, които не смееше сам на себе си да изкаже.

— Благодаря… пак ще дойда… — измънка той, без да разбира какво казва.

После се качи на един файтон и тръгна за дома си.

Жена му се беше върнала.

Той влезе в стаята й запъхтян и веднага й каза:

— Не знаеш ли? Водрек е на умиране!

Мадлен беше седнала и четеше някакво писмо. Тя повдигна очите си и три пъти повтори:

— Какво? Какво казваш?… Какво казваш… ти казваш…

— Казвам ти, че Водрек е на умиране от подагрен припадък, стигнал до сърцето. Какво мислиш да направиш? — добави той.

Тя скочи бледна, бузите й нервно трепереха, и горчиво заплака, като си затули лицето с ръце. Тя остана права, разтърсвана от плач, разкъсвана от скръб.

Но изведнъж тя се успокои и, като изтри сълзите си, каза:

— Аз… аз ще ида там… Не се безпокой за мене… Не зная в колко часа ще се върна… Не ме чакай…

— Много добре, върви — отговори той.

Те си стиснаха ръцете и тя излезе толкова бързо, че си забрави ръкавиците.

Жорж, след като обядва самичък, започна да пише статията си. Той я написа тъкмо както мислеше министърът, като остави на читателя да разбере, че няма да се състои мароканският поход. После я занесе в редакцията, поговори малко с директора и тръгна за дома си с цигара в уста и с облекчено сърце, без сам да знае защо.

Жена му не се беше върнала.

Той легна и заспа.

Мадлен се върна около полунощ. Жорж се събуди и седна на леглото.

— Е, как е? — попита той.

Той никога не беше я виждал толкова бледа и толкова развълнувана.

— Умря — тихо каза тя.

— А! И… нищо ли не ти каза?

— Нищо. Когато пристигнах, той вече беше изгубил съзнание.

Жорж мислеше. На устните му идваха въпроси, които не смееше да зададе.

— Легни си — каза той.

Тя бързо се съблече и легна при него.

— До смъртното му легло имаше ли роднини?

— Само един племенник.

— Ами тоя племенник срещаше ли се често с него?

— Никога. От десет години насам никога не са се били срещали.

— Имаше ли други роднини?

— Не… не вярвам.

— Тогава… тоя ли племенник ще наследи?

— Не зная.

— Много ли богат беше Водрек?

— Да, много богат.

— Знаеш ли колко имаше горе-долу?

— Не, не зная точно. Един или може би два милиона.

Той млъкна.

Тя угаси свещта. През цялата нощ те лежаха един до друг, мълчаливи, будни и унесени в мислите си.

Жорж не можеше да спи. Сега му се струваха нищожни седемдесетте хиляди франка, които му обеща г-жа Валтер. Стори му се, че Мадлен плаче. За да се увери, той попита:

— Спиш ли?

— Не.

Гласът й трепереше от плач.

Той продължи:

— Забравих да ти кажа, че твоят министър ме изигра.

— Как така?

И той й разказа надълго и нашироко, с всички подробности, приготвената между Ларош и Валтер комбинация.

Когато той свърши, тя го попита:

— Как научи това?

— Позволи ми — отговори той — да не ти казвам. Ти имаш свои източници за сведения, които аз не искам да знам. Също така и аз имам и искам да ги запазя в тайна. За всеки случай, отговарям за точността на своите сведения.

Тогава тя каза:

— Да, това е възможно… Минаваше ми през ума, че те вършат нещо скришом от нас.

Но Жорж, когото сън не хващаше, се доближи до жена си и леко й целуна ухото.

Тя бързо го отблъсна и каза:

— Моля ти се, остави ме на мира. Сега никак не съм разположена да върша глупости.

Той се подчини, обърна се към стената и като си затвори очите, най-после заспа.

Църквата беше покрита с черно и над главния вход един герб, с корона отгоре, показваше на минувачите, че погребват благородник.