Ги Мопасан - Бел Ами

Опелото беше свършило, присъстващите един по един си отиваха, като минаваха край ковчега и край племенника на граф Водрек, който приемаше съболезнованията и благодареше.

Когато Жорж Дю Роа и жена му излязоха, те тръгнаха един до друг, за да си отидат вкъщи. Те вървяха и мълчаха.

Най-сетне Жорж, като да говореше на себе си, каза:

— Наистина, това е много чудно!

— Какво, драги мой? — попита Мадлен.

— Че Водрек нищо не ни остави!

Тя изведнъж се изчерви, като че ли по бялата й кожа се пусна ненадейно розов воал.

— Защо да ни остави нещо? — каза тя. — На какво основание? — после, като помълча малко, продължи: — Може би има завещание у някой нотариус. Ние още нищо не можем да знаем.

Жорж поразмисли и каза:

— Да, възможно е, защото той беше много добър приятел и на двама ни. Два пъти в седмицата обядваше у нас, където идваше по всяко време. Обичаше те като баща. Нямаше семейство — ни деца, ни братя, ни сестри, а само един племенник, далечен роднина. Да, трябва да има завещание. Аз не искам много нещо, а само един спомен, за да докаже, че е помислил за нас, че е признавал привързаността ни към него. Беше длъжен да ни даде доказателство за своето приятелство.

— Възможно е, наистина, да има завещание — каза тя замислено и равнодушно.

Като влизаха вкъщи, слугата подаде писмо на Мадлен. Тя го отвори и след това го подаде на Жорж.

„Кантора на господин Ламаньор,

Нотариус

ул. «Дьо Вож» 17

Госпожо,

Имам чест да ви моля да благоволите и да дойдете в кантората ми от два до четири часа, във вторник, сряда или четвъртък, за една работа, която се отнася до вас.

Приемете и пр.

Тоя път Жорж се изчерви.

— Това ще се отнася — каза той — за завещанието. Чудно е, че тебе вика, а не мене, който законно съм глава на семейство.

Отначало тя не отговори, а после, като поразмисли малко, каза:

— Искаш ли още сега да отидем?

— Да, искам.

Когато влязоха в кантората на г-н Ламаньор, първият писар стана бързо и ги заведе при господаря си. Нотариусът беше ниско, кръгло човече. Главата му приличаше на топка, закована в друга топка, която имаше два толкова малки и къси крака, че и те приличаха на топки. Той ги поздрави, посочи им столове и, като се обърна към Мадлен, каза:

— Госпожо, повиках ви да ви съобщя за завещанието на граф дьо Водрек, което се отнася до вас.

Жорж не можа да се стърпи:

— Аз така и мислех.

— Ще ви съобщя и съдържанието на тоя документ, което е, впрочем, много късо — добави нотариусът.

Той взе един лист от дебела папка, която стоеше пред него, и прочете:

„Подписаният, Пол-Емил-Киприан-Гонтран, граф дьо Водрек, здрав тялом и духом, тук излагам последната си воля.

Понеже смъртта може да ме отнесе всеки час, предвид, че може ненадейно да ме намери, реших да напиша завещанието си, което ще бъде оставено у г-н Ламаньор.

Като нямам преки наследници, завещавам всичкото си богатство, което се състои от борсови ценности за шестстотин хиляди франка и от недвижими имоти близо до петстотин хиляди франка, на г-жа Клара-Мадлен Дю Роа, без никакви ограничения. Аз я моля да приеме тоя дар от един приятел, като доказателство на предана, дълбока и почтителна обич“.

След това нотариусът добави:

— Това е всичко. Тоя документ е от последния месец август и замества също такъв документ, написан преди две години на името на Клара-Мадлен Форесте. Аз имам това първо завещание, което би могло да докаже, в случай на оспорване от страна на семейството, че волята на г-н граф дьо Водрек не се е променяла.

Мадлен, пребледняла, гледаше в земята. Жорж, нервен, сучеше между пръстите края на мустаците си. След кратко мълчание, нотариусът продължи:

— От само себе си се разбира, че госпожата не може да приеме завещанието без ваше съгласие.

Дю Роа стана и сухо каза:

— Искам да ми се даде време да помисля.

Нотариусът, усмихнат, се поклони и любезно каза:

— Разбирам чувствата, които ви карат да се двоумите, господине. Трябва да добавя, че племенникът на г-н дьо Водрек, който тази сутрин научи последната воля на чичо си, заявява, че е готов да я уважи, ако му бъде отпусната сумата сто хиляди франка. Според мене завещанието е неоспоримо, но, ако се заведе дело, ще се вдигне шум, нещо, което може би за вас ще е по-добре да се избегне. Светът често пъти гледа недоброжелателно. Във всеки случай, ще можете ли да ми съобщите отговора си преди събота?

Жорж се поклони и каза:

— Да, господине.

Жорж церемониално се поклони, даде път на жена си, която мълчеше, да мине и излезе тъй студено, че нотариусът престана да се усмихва.