Ги Мопасан - Бел Ами

— Искаш ли да ти подаря някоя скъпоценност? — попита той.

— Както решиш — отговори тя равнодушно.

Като влязоха вътре, той попита:

— Какво обичаш — огърлица ли, гривна ли, или обеци?

Като видя златните накити със скъпоценни камъни, студенината й отмина и тя започна жадно и с любопитство да разглежда красиво изработените бижута.

— Ето една много хубава гривна — изведнъж извика тя.

Това беше верижка с чудновата форма, всяка брънка на която имаше по един различен камък.

— Колко струва тая гривна? — попита Жорж.

— Три хиляди франка, господине — отговори бижутерът.

— Ако ми я отстъпите за две хиляди и петстотин, ще я купя веднага.

Бижутерът се подвоуми и отговори:

— Не, господине, не е възможно.

Дю Роа продължи:

— Прибавете тоя хронометър за хиляда и петстотин франка и за всичко ще ви броя четири хиляди франка. Съгласни ли сте? Ако не, отивам другаде.

Бижутерът, след дълго двоумение, накрая прие.

— Нека бъде господине, както казвате.

Жорж Дю Роа, като даде адреса си, добави:

— Ще дадете да инкрустират върху хронометъра Ж.‍ Р.‍ К.‍, поставени под баронска корона.

Мадлен се учуди и се поусмихна. А когато излязоха, тя го хвана под ръка някак с нежност. Той й се видя наистина сръчен и твърд. Сега като има богатство, нужна му е и титла.

— Бъдете спокойни — каза търговецът, — това ще бъде готово за четвъртък, господин бароне.

Двамата минаха край театър „Водевил“. Имаше представление на нова пиеса.

— Ако искаш — каза той, — тая вечер да идем на театър…

Намериха една ложа и я ангажираха. След това Жорж предложи:

— Да обядваме ли в някой ресторант?

— Да, ще ми бъде приятно.

Той беше щастлив с богатството и мислеше какво още друго могат да направят.

— Да идем ли да намерим госпожа дьо Марел, за да прекара вечерта с нас? Казаха ми, че мъжът й е тук. Ще ми бъде много драго да се видя с него.

Жорж, който като че ли се боеше от първата среща с любовницата си в дома й, беше доволен, че отива с жена си и по такъв начин се отървава от всякакви обяснения.

Но Клотилда се престори, че нищо не помни и дори насили мъжа си да приеме поканата.

Вечерята премина чудесно, а и времето беше много хубаво.

Жорж и Мадлен се върнаха късно. Фенерите вече бяха угасени. За да им бъде светло по стълбите, Жорж от време на време запалваше кибрит.

Като стигнаха на площадката на първия етаж, пламъкът, който пламна с драсването на кибрита, отрази в огледалото осветените им лица. Те приличаха на видения, ненадейно появили се и готови да се изгубят в нощната тъма.

Дю Роа си вдигна ръката, за да освети по-добре лицата им и с тържествуващ смях каза:

— Ето, милионерите идват.

Два месеца се бяха минали откакто бе завоювано Мароко. Франция, господар на Танжер, владееше цялото африканско крайбрежие на Средиземно море, чак до Триполи, и беше гарантирала дългът на новоприсъединената страна.

Говореше се, че двама министри спечелили там до двадесетина милиона и почти открито се споменаваше името на Ларош Матьо.

Колкото за Валтер, всеки в Париж знаеше, че е спечелил от заема двойно повече, от тридесет до четиридесет милиона, и от осем до десет милиона от медни и железни мини, както и от обширни земи, купени много евтино преди завоеванието и препродадени на другия ден след френската окупация на колонизаторски дружества.

За няколко дни той бе станал един от господарите на света, един от ония всесилни финансисти, които са по-силни от кралете и които карат да се навеждат главите, да шепнат устата и да изваждат наяве всичката низост и завист, които се крият в дълбочината на човешкото сърце.

Той не беше вече евреинът Валтер, директор на банка със съмнителен кредит и на несериозен вестник, депутат, когото подозират в нечестиви дела. Той беше господин Валтер, богатият евреин.

И той искаше да покаже това.

Като знаеше, че княз Карлсбургски, който имаше една от най-хубавите къщи на улицата в предградието Сен Оноре, с градина в Елисейските полета, се нуждае от пари, той му предложи да купи за двадесет и четири часа тая къща, с покъщнината й, без да вдигне от нея дори и едно кресло. Той даде за нея три милиона. Князът, подмамен от сумата, прие.

На другия ден Валтер се настани в новата си къща.

Тогава друга мисъл му мина през ума, истинска мисъл на завоевател, който иска да превземе Париж, една Бонапартовска мисъл.

По онова време целият град отиваше да гледа една голяма картина от маджарския живописец Маркович, изложена у експерта Жан Льонобле. Тя представляваше Христос, който ходи по водата.