Ги Мопасан - Бел Ами

Той седна, кръстоса краката си и започна да сучи края на мустака си, както винаги правеше, когато изпитваше досада, неспокойствие и неприятност.

— Аз повече няма да говоря по въпроса, оставям те ти да го обмислиш добре — каза в заключение Мадлен.

Мина много време. Той мълчеше. И след дълго двоумение каза:

— Светът никога няма да разбере нито защо Водрек направи тебе единствена наследница, нито защо аз приех това. Да приемем това богатство така, ще означава да признаем… ти, че си имала интимни връзки с него, а аз, че съм гледал благосклонно на това безчестие. Разбираш ли как ще се разбере това приемане? Трябва да се намери околен път, хитър начин за изглаждане на тая работа. Например, трябва да направим така, че хората да разберат, че това богатство той е разделил между нас, като е дал половината на мъжа, половината на жената.

— Как може да стане това? — попита тя. — Завещанието е категорично.

— А, това става много лесно — отговори той. — Ти можеш да ми дадеш половината от наследството чрез подаряване приживе. Ние нямаме деца, значи това е възможно. Така ще се запуши устата на хорското злословие.

— Аз не виждам — възрази тя малко нетърпеливо — как ще се запуши устата на хорското злословие, когато завещанието е подписано от Водрек.

— Има ли нужда — отговори той сърдито — да го показваме и да го окачваме по стените? Ще ти кажа най-сетне, че ти си глупава. Ще казваме, че граф дьо Водрек ни е оставил богатството си наполовина. С една дума, ти не можеш да приемеш завещанието без мое разрешение, а аз ти давам разрешение с условие да си го разделим, нещо, което ще ме отърве от подигравките на хората.

Тя още веднъж го изгледа с проницателен поглед.

— Както искаш — каза тя. — Аз на всичко съм готова.

Тогава Жорж стана и пак започна да се разхожда. Той изглеждаше, че още се двоуми.

— Не… решително не — каза той. — Може би по-добре е съвсем да се откажем от него… Това е по-достолепно, по-почтено, по-честно. Но ако стане, както аз казвам, никой нищо не може да предположи.

Той се спря пред Мадлен и каза:

— Да, моя мила, ако си съгласна, аз мога сам да отида при нотариус Ламаньор, да се допитам до него и да му обясня работата. Аз ще му кажа моите съмнения и ще допълня, че сме се спрели на решението да си разделим наследството от приличие, за да запушим хорските усти. Щом аз приемам половината от това наследство, явно е, че никой вече няма право да се смее. Това означава, че аз открито заявявам: Жена ми приема, защото аз приемам, аз, нейният мъж, който съм съдия на онова, което тя може да прави, без да си накърнява честта. Иначе би било скандално.

— Както ти искаш — прошепна Мадлен.

Жорж продължи да говори разпалено:

— Със съгласието за раздялата на наследството наполовина всичко става ясно като бял ден. Ние наследяваме богатството на един приятел, който не е искал да прави разлика между нас, който не е искал да каже: „Предпочитам единия пред другия след смъртта си, както съм го предпочитал и приживе“. Да, то се разбира, по-много е обичал жената, но като е оставил богатството си и на единия, и на другия, искал е да каже ясно, че предпочитанието му е било съвсем платоническо. И бъди уверена, че ако бе размислил, така щеше да направи. Но не е размислил, не е предвидил последиците. Както много добре казваше ти преди малко, на тебе донасяше цветя всяка седмица, на тебе поиска да остави и последния си спомен, без да си даде сметка.

— Решено е — прекъсна го тя раздразнено. — Разбрах. Няма нужда от толкова обяснения. Иди веднага при нотариуса.

Той се изчерви и каза:

— Имаш право, отивам.

Той си взе шапката и на излизане каза:

— Ще гледам да уредя проблема с племенника, с парите, които иска.

— Дай му стоте хиляди франка, които иска — каза гордо тя, — вземи ги от моите пари.

Той се засрами и веднага отговори:

— А, не! Ще ги делим. Като дадем по петдесет хиляди франка, ще ни останат чисти цял милион.

Когато отиде при нотариуса, Жорж му обясни за комбинацията, която била измислила жена му.

На другия ден те подписаха дарителния запис за петстотин хиляди франка, които Мадлен Дю Роа предоставяше на мъжа си.

На излизане от кантората на нотариуса, понеже времето беше хубаво, Жорж предложи да отидат пеша до булеварда. Той любезничеше с нея и беше нежен, смееше се и беше радостен, а тя обратно, беше замислена и доста строга.

Беше студен есенен ден. Хората бързаха, сякаш отиваха да вършат някоя важна работа. Дю Роа заведе жена си пред магазина, където често бе гледал желания хронометър.