Дейвид Морел: Огнена Сиена

— Половин милион.

— Твърде дълго време се подчинявах на заповеди. Много от тях бяха безсмислени, но работата ми бе да ги изпълнявам. И най-накрая реших сам да си бъда шеф. Бедата бе в това, че имах нужда от пари и се наложи да наруша обещанието си. Човекът, който ме нае, виждаше нещата по-различно от мен. Непрекъснато откриваше грешки и отказа да ми плати.

— В нашия случай това няма да стане.

Вратовръзката на Потър бе на червени, сини и зелени райета — емблема на някакъв „Айви Лийг“ клуб, в който Малоун нито щеше да бъде поканен, нито пък имаше някакво желание да влезе.

— И тогава не стана — продължи Малоун. — Повярвайте ми, убедих го да ми плати.

— Исках да кажа, че този път никой няма да търси грешки в работата ви. Вече сте много известен. Шестстотин хиляди.

— Това е повече, отколкото съм получавал за която и да било картина.

— Работодателят ми го знае.

— Защо? Защо е готов да плати толкова много?

— Защото цени уникалното.

— Само за да нарисувам някакъв портрет?

— Не. Поръчката включва два портрета. Единият е лицето на обекта. А другият — цял ръст. Голо тяло.

— Голо? В такъв случай мога ли да предположа, че не вашият работодател е въпросният обект?

Малоун подхвърли тази шега, но очевидно Потър нямаше чувство за хумор.

— Жена му. Господин Беласар не дава дори на фотографи да го снимат.

— Беласар?

— Дерек Беласар. Познато ли ви е името?

— Ни най-малко. А трябва ли?

— Господин Беласар е много влиятелен човек.

— Да, сигурен съм, че си го казва всяка сутрин пред огледалото.

— Моля?

— Как разбрахте, че съм тук?

От рязката смяна на темата зад очилата на Потър премина сянка на смущение. Той вдигна вежди в гримаса, която вероятно трябваше да означава съсредоточено смръщване.

— Това едва ли може да се нарече тайна. От галерията в Манхатън, която ви представлява, потвърдиха писаното наскоро в „Нюзуик“. Вие живеете тук, на Козумел.

— Нямах предвид това.

— Как разбрах къде да ви позвъня ли? — Лицето на Потър отново излъчваше абсолютна увереност. — Нищо мистериозно. В статията пишеше, че обичате усамотението до такава степен, че нямате дори телефон и живеете в рядко населена част на острова. Пак там пишеше, че най-близката до вас сграда бил някакъв ресторант на име „Коръл Рийф“, където получавате пощата си и откъдето се обаждате. Беше просто въпрос на упоритост от моя страна да се обаждам в този ресторант, докато накрая ви хванах, като обядвахте.

— И това нямах предвид.

— Тогава се опасявам, че не ви разбирам.

— Откъде разбрахте, че съм тук? — И Малоун посочи пясъка в краката си.

— Ааа. Разбирам. Един човек в ресторанта ми каза къде сте.

— Не. Днес следобед дойдох тук по моментна прищявка. Не казах на никого. Има само един начин да сте знаели къде да ме намерите: пратили сте някого да ме следи.

Изражението на Потър не се промени. Той даже не мигна.

— Носите със себе си неприятности — каза Малоун. — Вървете си.

— Може би ще обсъдим въпроса на вечеря.

— Хей, ама на вас коя част от думичката „не“ не ви е ясна?

Потър седеше на маса точно срещу вратата, вперил поглед в нея, докато Малоун влизаше в „Коръл Рийф“. Официалният му бизнескостюм рязко контрастираше с живописните бермуди и тениски на туристите, дали си труда да минат десетте километра от единственото градче на Козумел — Сан Мигел, за да посетят тази местна знаменитост — ресторанта. Преди доста години той бил просто най-обикновен павилион, в който продавали бира и закуски на гмуркачите, привлечени тук от кристалночистите води край близките рифове. Но с времето и сградата, и менюто се разширили до такава степен, че сега ресторантът бе включен в туристическия наръчник на Козумел в графата „Непременно да се види“.

Разбира се, Потър имаше право да сяда където си иска, но въпреки че ресторантът често бе пълен, Малоун смяташе „Коръл Рийф“ за свое убежище и съвсем не му бе приятно Потър да го замърсява с присъствието си.

Спрял се за миг на вратата, той изгледа Потър с продължителен и тежък поглед, после се обърна към Ят Балам, кръглоглавия и широколик собственик, потомък на древните маи. Смекчил изражението си, Малоун го поздрави. Никога не бе изпитвал нужда от много приятели, за да се чувства щастлив. Единствено дете, отгледано от самотна майка и често оставяно за дълго време само, той се бе научил сам да си прави компания. Не се чувстваше ни най-малко изолиран да живее далеч от единственото градче на този малък остров срещу източния бряг на мексиканския полуостров Юкатан. Но тъй или иначе, ресторантът се бе превърнал във важно за него място. Идваше тук всеки ден. Бе установил топли отношения не само с Ят, но и с жена му, която всъщност бе готвачката, и с трите му деца, които работеха като сервитьори. Редките гости от света на изкуството и от време на време бившите му бойни другари, както и любителите на подводния спорт, идващи тук достатъчно често, за да се смятат за редовни посетители, изцяло запълваха нуждата му от общуване. Преди три месеца имаше и жена, но всичко приключи твърде бързо, тъй като тя определено не харесваше самотния живот, пък бил той и в карибски рай, и се бе върнала към манхатънските галерии и приемите.