Дейвид Морел - Мисията „Нощ и мъгла“

Внезапно си спомни какво му бе казал непознатият по телефона — че ще поставят бомба на гърба й, скрита под някаква горна дреха. Един мъж мина покрай нея и остави синя чанта на пътеката. Размяната можеше да започне. С бинокъла започна да разглежда високия мъж с бледо лице, който даде уговорения знак и пое наляво от Сол. Изведнъж онзи спря и също насочи бинокъл към него. „Чака да стана и да тръгна надясно. Няма да мръдне оттам, докато не направя каквото иска“ — помисли си Сол.

Сол не се колеба дълго. Остави свещеника и се отправи надясно. Положи огромни усилия да не бърза. За миг като че ли нещо го преряза, когато си даде сметка за онова, което бе видял — косата на мъжа. Беше рижият.

„О, боже! Нима гласът бе на Сет? Убиецът, син на есесовски убиец, за който му разказаха Дру и Арлийн? Ако е така, то сигурно и русият му колега, Ледената висулка, също е в Колизея.“

Сол не се осмели да разглежда повече тълпата наоколо. Това би могло да разтревожи Сет и той да взриви Ерика, както го бе заплашил. А и в момента онези двамата изобщо не го интересуваха. Само Ерика трябваше да остане жива. С приближаването си до нея, Сол я наблюдаваше с нарастващо безпокойство. Тя продължаваше да седи в същата поза с клюмнала на гърдите глава. Изобщо не бе помръднала. Дали Сет не се бе подиграл с него? Дали Ерика не бе вече мъртва?

Пробиваше си път между групи туристи, без да обръща внимание на гневните им погледи, твърде притеснен, за да им се извинява. Бе само на тридесет метра от Ерика, а тя седеше все така неподвижна. Затича се. Двадесет метра. Никакъв признак на живот. Най-после стигна. Повдигна лицето й и видя, че клепачите й помръднаха. Коленичи, въздъхна облекчено и едва не заплака.

— Ерика, аз съм, Сол — промълви той и я прегърна.

Замръзна от ужас, когато напипа кутията на гърба й.

Постави ръце на кръста й, където наистина имаше метален колан, с който бе закрепена бомбата. Сет не си съчиняваше.

Сол се обърна назад. Видя, че рижият бе стигнал до свещеника, бе го изправил на крака и вече го извеждаше към изхода. Отецът едва се влачеше. Няколко души се извърнаха любопитно към тях, но повечето бяха твърде заети да правят снимки на историческите останки, огрени от лъчите на залязващото слънце. Преди да излязат, Сет се обърна към Сол, вдигна дясната си ръка по стар римски обичай, а в жеста му се четеше ирония. Повече не ги видя.

„Изчакай пет минути преди да тръгнеш“ — му бе наредил онзи по телефона.

Наистина ще бъдат само пет минути. Той се обърна към Ерика и я прегърна.

— Аз съм, Сол — повтори той. — Вече няма нищо страшно. Толкова те обичам. Успокой се — каза Сол и я целуна.

Дру и Арлийн наблюдаваха Колизея от парка край двореца на Нерон. Натовареното движение по „Виа Лабикана“ им пречеше да виждат добре, но все пак бе за предпочитане пред това да чакат някъде другаде и да се притесняват.

От тази позиция можеха да наблюдават само северната и източната страна на Колизея. Дру прецени, че няма да успеят да разгледат онзи, който ще отведе отец Дюсо. Но най-вероятно той щеше да излезе с него откъм „Виа Лабикана“, затова съсредоточи вниманието си натам. Погледна часовника си. Шест и двадесет. Размяната бе предвидена за шест. Трябваше вече да са извели отеца оттам, освен ако не се бе случило нещо непредвидено и операцията не се бе провалила.

Въпреки всичко Дру продължаваше да се взира в изхода. Тримата се бяха уговорили предварително — ако не забележат отеца до седем, Дру и Арлийн да отидат в близката телефонна кабина и да изчакат Сол да им позвъни.

Арлийн го сграбчи за ръката. Бе забелязала долу на улицата един свещеник — отец Дюсо. Някой го извеждаше от Колизея. Едва ги различиха сред тълпата туристи. Сив ситроен се отдели от движението и спря пред входа. Отецът бе набутан на задната седалка. Ситроенът бързо потегли.

Отвличането отне не повече от десет секунди, но те бяха достатъчни за Дру, въпреки многобройните туристи и преминаващите коли, които закриваха интересуващите го обекти. Отец Дюсо бе изведен от червенокос мъж, а шофьорът на ситроена бе рус. Сет и Ледената висулка. Дру освободи ръката си от Арлийн и се спусна към улицата. Тя хукна след него. Съществуваше опасност онези да са си осигурили подкрепление, за да знаят дали някой няма да се опита да проследи ситроена. Ако забележеха Дру и Арлийн, оставаше само да сигнализират по радиотелефона и двамата да изпълнят заканата си да взривят Ерика. Но Дру бе убеден, че в играта не бяха включени други хора. Защото Сет и Ледената висулка бяха действали сами при отвличането на Медичи, при това много успешно. Ето защо предположи, че сега също ще се осланят само на собствени сили, без да се доверяват на никого. Ситроенът бе някъде далеч напред, Дру почти не го виждаше. Това означаваше, че Сет и Ледената висулка също не можеха да видят как Дру пресече улицата и замаха на едно такси да спре. Арлийн бързо притича и скочи вътре след Дру, който припряно започна да дава указания на шофьора. Молеха се да не попаднат в задръстване или онези да не завият по някоя странична уличка, без да ги забележат. Питаха се дали Ерика е вече при Сол и дали всичко е наред.