Костас Варналис - Диктаторите

И тъй, именно срещу невинните християни, които обществото считало за способни на най-невероятни злодеяния, Нерон насочил народния гняв. Той станал причина да избухне първото и толкова ужасно гонение срещу християните. Но за това гонение ще поговорим по-нататък.

Досега видяхме Нерон самозван актьор, разсипник и жесток убиец. Сега ще навлезем и в личния му живот. Ще го видим като една от най-безнравствените личности на императорския Рим, на онзи Рим, който бил вече загубил политическите си свободи от републиканската си ера.

Нерон не поставял никакви спирачки на своите желания и инстинкти. Чувствен, похотлив и безсъвестен, той обезчестявал всяка жена, която му се харесвала и осквернявал дори свещеното и неприкосновено убежище на целомъдрието — храма на весталките, както вече споменахме. „Оженил“ се официално и с голямо великолепие за евнуха Спор. Облякъл го като „Августа“ и го разкарвал на носилка из римските площади. Взел го със себе си и обикалял с него из градовете на Елада, когато отишъл в страната на олимпийските игри, за да покаже способностите си.

Но същевременно се „омъжил“ за освободения роб Дорифор. Обикновени неща! Цезар на времето се омъжил за царя на Витиния Никодим, а пък Калигула се обличал като… Афродита!

Но ето нещо, което било необикновено: когато се устройвали борби със зверове, Нерон се обличал в зверска кожа и скачал в арената на амфитеатъра, нахвърлял се върху вързаните на колове млади християни и християнки и ги „разкъсвал“, сиреч изнасилвал ги. Невъзможно е да продължим описанието на тези безобразия, за които разказва Светоний, а по-късно и Ренан в своя „Антихрист“. Ще споменем само неопределено, че и самият Нерон надавал писъци на „озлочестена девица“ посред арената, пред очите на многохилядната тълпа зрители!

Всички тези непристойни неща не правели чак такова голямо впечатление в ония времена! Както казва един историк, те били „пороци на епохата“!

Така че общественото мнение по онова време не се шокирало много-много от „чудатостите“ на Нерон. Авангардът на доброто общество, „модерните“, „неподражаемите“, а покрай тях и доста поквареният народ, се гордеели с императора си, че вършел всичко това, без да се прикрива, и най-вече, че пръскал несметни суми за свое удоволствие и за забавленията на тълпата.

Не приемали всичко това само остатъците от старата аристокрация, също така лицемери, но защитници на скромността „тип“ Август и Агрипина. Те били неспособни да следват „прогреса“, тоест да хвърлят маската на несъществуващата нравственост.

Ала въпросът съвсем не бил нравствен. Моралът бил претекст. Целта била политическа. Искали техен човек да вземе абсолютната власт. А Нерон, който знаел, че заговорничат срещу него, разреждал колкото се може повече редиците им, като им вземал главите и богатствата.

Народът искал „хляб и зрелища“ и „Царят-Слънце“ му ги давал. Безкрайни празненства, зрелища, хляб и вино безплатно. За безделната римска тълпа епохата на Нерон била „щастлива“ епоха. Народът бил доволен, че му дават пари, че пиянствува; и се любувал на императора си, на празненствата и борбите — на актьора, певеца, пехливанина, водача на колесница и „звяра“ на арената.

Но полека-лека срещу императора се повела война със слухове и анонимни епиграми на латински и гръцки език. Тези епиграми подронвали авторитета му и му копаели гроба. Ето някои от тях: „Трима души са убили майка си — Орест, Алкмеон и Нерон.“, „Нерон е достоен потомък на Еней. Еней отнесъл (спасил) баща си, а Нерон отнесъл (убил) майка си.“ И Светоний отбелязва: „След като хората търпели цели четиринадесет години това чудовище, накрая му дали заслуженото.“

Но не от хората получил Нерон заслуженото. Получил си го от други чудовища! Какъвто комедиант си бил във всичко — в разсъжденията си, в думите си, в обноските си и в управлението на държавата — такъв се показал и в смъртта си. И както всички злодеи и тирани, които не зачитат живота на другите, са в основата си страхливи, така и Нерон проявил голямо малодушие при смъртта си.

Ала кои са тези „хора“, които след като са търпели цели четиринадесет години това чудовище, накрая му дали заслуженото? Първо, това били старите аристократи и богаташите, които се боели, че днес-утре ще им вземе и главата, и имуществото; после това били народите от провинциите, оголели от непосилните данъци, с които Нерон ги обложил, за да изгради отново опожарената си столица; най-сетне това били различни недоволни военачалници, които само чакали удобния момент да се нахвърлят върху „чудовището“, да го ликвидират, за да заграбят на свой ред трона.