Дейвид Морел - Фалшива самоличност

— Ами ако част от тези куриери не са били толкова изнервени, колкото твърдят? — попита Бюканън. — Или пък служителите на Бюрото са били предварително предупредени за точното място и време? Ами ако тези ваши куриери плюс част от служителите на Бюрото въртят заедно свой собствен бизнес?

Когато сервитьорът донесе новата поръчка с напитки, всички млъкнаха. Веднага щом се отдалечи, те огледаха внимателно посетителите на ресторанта, увериха се, че никой не е седнал достатъчно близо, за да ги подслушва, после се обърнаха един към друг, вдигнаха чашите си и повториха ритуала със солта, текилата и лимона.

— Довърши това, което беше започнал да казваш — първият близнак очевидно се надяваше, че алкохолът ще развърже езика на Бюканън и ще го накара да допусне грешка.

— Системата им е доста хитра — Бюканън остави резенчето лимон, от което беше отхапал. — Подкупните агенти от Бюрото трябва да покажат на шефовете си, че си вършат работата както трябва. Затова предават част от това, което конфискуват. После правителството се хвали, че печели войната срещу наркотиците, а американските телевизионни мрежи показват най-новата победа във вечерните новини. Но това, което не знае американското правителство, както и обществеността, е че са били конфискувани и други пратки и тези пратки са били продадени на търговците на наркотици в Америка. Парите от тези продажби — става дума за милиони — се поделят между някои от служителите на Бюрото и доверените съдружници, на които сте поверили транспортирането на пратките. Що се отнася до вас, тези пратки са отчетени. Както сами признахте, вие очаквате известен процент загуби. Щом получавате обичайната си печалба, нямате никаква причина да си мислите, че ви мамят.

И двамата близнаци бяха втренчили гневни погледи в него.

— Откъде знаеш това? — рязко изръмжа вторият близнак.

— Защото, както ви казах, съм работил в Бюрото за борба с наркотиците. Самият аз не съм вземал подкупи. Бях едно от добрите момчета. Така мислех за себе си и като истински глупак си вършех работата. Но аз не съм сляп. Виждах какво става около мен. Проблемът е там, че борбата с наркотиците е като всяка друга полицейска работа. Никой не се опълчва срещу колегите си. Така че трябваше да си мълча. А после…

Като се намръщи, Бюканън изпи на един дъх поредната чаша текила.

— Да? А после? — Вторият близнак се наведе към него.

— Това не ви засяга.

— При цялото ми уважение, като имам пред вид причината да се срещнем тук, твърде много ни засяга.

— Имах лични проблеми — каза Бюканън.

— Всички имаме. Ние сме хора с опит. Твърде добре разбираме личните проблеми. Няма нужда да се засягаш. Кажи си болката. Това е добре за душата. Какви проблеми би могъл…?

— Предпочитам да не говоря за това — Бюканън нарочно остави лакътя си да се хлъзне по масата, сякаш текилата беше започнала да му действа. — Казах ви това, за което съм дошъл. Знаете как да се свържете с мен. Използвайте връзките си, за да проучите офшорните банкови сметки на съдружниците си. Когато установите, че съм ви казал истината, надявам се да решите, че тримата можем да действаме съвместно.

Бюканън хвърли поглед към стълбите, които водеха към ресторанта и сърцето му сякаш престана да бие. Очите му се спряха на позната физиономия — някакъв американец, придружаван от обилно гримирана мексиканка, облечена с къса, доста изрязана рокля, приближиха към сервитьора и поискаха да ги настани. Американецът беше около четиридесетгодишен, висок, с много широки рамене и едър гръден кош. Пясъчнорусата му коса беше късо подстригана и вчесана назад. Големият му корем издуваше зелената му, твърде тясна фланелка и висеше над колана на увисналите му джинси. Беше обут с маратонки и без да престава да пуши, даваше нареждания на сервитьора.

О, Господи, помисли си Бюканън. Мислите му бясно препускаха. Как ще…?

Първият близнак поклати глава.

— Твърде много неща около теб ни притесняват.

Изпълнен с отчаяно желание да избегне срещата с мъжа, който беше влязъл в ресторанта, Бюканън насочи вниманието си към двамата си противници.

— Крофорд! — прогърмя глас.

Бюканън не даде вид, че го е чул.

— Какво точно ви притеснява?

— Крофорд! Господи, доста време не сме се виждали — гръмовният глас рязко секна и премина в тютюнджийска кашлица.

Бюканън продължи да насочва вниманието си единствено върху противниците си.

— Крофорд! — гласът избумтя по-силно. — Да не си оглушал? Не ме ли чуваш? Къде, по дяволите, изчезна след Ирак? — Гласът рязко се открояваше заради провлечения си тексаски акцент. — Като ни натовариха на самолета за Германия и кацнахме във Франкфурт, исках да те почерпя, за да отпразнуваме измъкването си от онази проклета арабска дупка. Но както си стоеше в залата на летището, с всички онези чиновници, дето ни поздравяваха и репортерите, дето ни снимаха с камери, изведнъж пропадна като счупена глава на сонда в сух кладенец.