Дейвид Морел - Фалшива самоличност

Когато близнаците стигнаха до масата му, Бюканън се изправи, за да се ръкува с тях. Той нарочно не носеше сако, защото искаше да видят, че не е въоръжен. Те щяха да забележат, че тъмносинята му риза е прибрана плътно под колана, вместо да виси свободно и вероятно да прикрива пистолет. Освен това щяха да забележат, че ризата му е достатъчно изпъната, така че ако носеше магнетофон или предавател, очертанията им щяха да се забелязват. Разбира се, модерните предаватели бяха толкова миниатюрни, че човек лесно би могъл да ги маскира като копче на ризата си, а малък пистолет можеше да бъде прикрепен над глезена, под панталоните. Не че Бюканън щеше да има нужда от пистолет на такова малко разстояние. Химикалката в джоба на ризата му можеше да се окаже не по-малко смъртоносна. Въпреки това Бюканън знаеше, че тези мъже с очи на ястреби щяха да оценят неговия жест на очевидна добронамереност. В същото време му беше ясно, че въпреки показната самоувереност, те нито за миг нямаше да изневерят на онази бдителност, която им беше помогнала да оцелеят толкова дълго в техния бизнес.

Те го поздравиха на английски.

Бюканън отговори на испански:

— Благодаря ви, че приехте да се срещнете с мен. — Той използва ustedes, официалната форма за „ви“.

— De nada — каза първият мъж и направи на Бюканън знак да седне.

Двамата огледаха ресторанта, очевидно доволни от мястото на срещата, и също седнаха.

Няма съмнение, помисли си Бюканън, че бяха заповядали на подчинените си да огледат дали ресторантът е подходящ преди да дойдат. Освен това, сигурно бяха разположили охрана, която да не се набива в очи, около хотела и в коридора, който водеше към ресторанта. Като допълнителна предпазна мярка те взеха салфетките от масата, разстлаха ги върху скута си и направиха плавно, обработено движение с десните си ръце, което подсказа на Бюканън, че под всяка от салфетките са извадили пистолет.

След като се настаниха удобно, те огледаха внимателно Бюканън.

— Имаш cojones 1 1 Cojones (исп.) — топки — каза първият близнак.

— Gracias.

— И късмета на глупак — добави вторият близнак. — Можехме да те ликвидираме по всяко време.

— Clara que si — отговори Бюканън. — Разбира се. Но се надявах да се вслушате в здравия разум. Убеден съм във възможностите на предложението за бизнес, което дойдох да ви направя.

— Нашият бизнес и така си е много добър — каза първият близнак.

— Какво те кара да мислиш, че можеш да направиш нашия бизнес още по-добър? — попита вторият.

Бюканън заговори тихо:

— Защото знаете колко печеливш стана моят бизнес. За мен е извън всякакво съмнение, че се опитвам да убедя разумни бизнесмени. Професионалисти. Доказателство за това е, че не отвърнахте на опитите ми с… както казахте, не ме ликвидирахте. Видяхте как…

Бюканън едва доловимо се покашля, за да ги предупреди и леко кимна наляво.

Сервитьорът приближи масата и им подаде по едно меню. Той огледа двамата местни посетители и единствения norteamericano и очевидно реши, че тъй като Канкун е най-популярният курорт в Мексико, ще отдели най-много внимание на Бюканън.

— Желаете ли нещо за пиене, senores?

— За мен текила. Y para mis compadres? 2 2 Y para mis compadres? (исп.) — А за моите приятели? — Бюканън се обърна към тях.

— Същото — каза първият близнак. — Донеси лимон и сол.

— Направи ги по две за всеки — добави вторият близнак.

Щом сервитьорът се отдалечи, първият близнак се намръщи, наведе се над масата, почти докосвайки Бюканън и дрезгаво прошепна:

— Стига празни приказки, сеньор Потър — той за пръв път използва псевдонима на Бюканън. — Какво искаш от нас? Това е твоята първа и последна възможност.

Той посегна към салфетката, която покриваше скута му и потупа пистолета.

— Дай ни основателна причина да не те убием.

Инструктажът се беше състоял в една конспиративна квартира във Феърфакс, Вирджиния — апартамент на втория етаж в огромен комплекс, където Бюканън лесно можеше да се смеси с останалите хора без да привлича внимание. Той го беше наел под тогавашния си псевдоним — Брайън Макдоналд. Имаше шофьорска книжка, паспорт, свидетелство за раждане и няколко кредитни карти на това име, както и подробна измислена биография за тази временна самоличност. Телефонните му сметки показваха, че всяка съботна вечер се обаждаше на един телефонен номер във Филаделфия и ако някой, проявяващ интерес към Брайън Макдоналд се обадеше на този номер, приветлив женски глас щеше да му отговори: „Дом за стари хора «Златни години»“. Всъщност този дом наистина съществуваше и служеше като организация за прикритие, контролирана от шефовете на Бюканън, а документите му показваха, че там живее госпожа Макдоналд, майката на Брайън. В момента тя не беше в стаята си, но ако й оставеха номера, с удоволствие щеше да отговори на обаждането и скоро възрастна жена, която работеше за шефовете на Бюканън наистина се обаждаше. Разбира се, обаждането се проследяваше, а разговорът се записваше.