Марио Пузо - Кръстникът

— Знаеш ли, че си вдовец? Това е рядкост в Сицилия. — Като че ли така можеше да го успокои.

Майкъл направи знак на дон Томазино да се наведе по-близо до него. Дон Томазино седна на леглото и наведе главата си.

— Кажете на баща ми да ме върне в къщи — рече Майкъл. — Кажете му, че искам да бъда негов син.

Но измина цял месец, преди Майкъл да се възстанови от раните си, и още два месеца след това, докато всички необходими документи и приготовления бъдат готови. Тогава го прехвърлиха от Палермо до Рим със самолет и от Рим до Ню Йорк също със самолет. През всичкото това време не можаха да открият и следа от Фабрицио.

Когато Кей Адамс се дипломира, тя започна работа като учителка в родния си град в щата Ню Хампшър. През първите шест месеца след изчезването на Майкъл тя се обаждаше всяка седмица на майка му да пита за него. Госпожа Корлеоне беше винаги любезна и винаги завършваше разговора с думите: „Ти много, много мило момиче. Забрави Майк и си намери друг съпруг.“ Кей не се обиждаше от нейната откровеност и разбираше, че майката говори така от загриженост за нея — едно младо момиче в комплицирано положение.

Когато завърши своя първи учебен срок, тя реши да отиде до Ню Йорк да си купи свестни дрехи и да се срещне с някои стари приятелки от университета. Мислеше също да си потърси интересна работа в Ню Йорк. Беше живяла като стара мома почти две години — четеше и преподаваше, отказваше да излиза на срещи, отказваше изобщо да излиза, макар да беше престанала вече да звъни в Лонг Бийч. Знаеше, че не може да продължава така, беше започнала да става раздразнителна и нещастна. Но винаги беше вярвала, че Майкъл ще й пише или ще й се обади по някакъв начин. Обаче фактът, че той не го беше сторил, я унижаваше. Криво й беше, че той не се доверява дори на нея.

Тя взе ранен влак и се настани в хотела си следобед. Приятелките й работеха и тя не искаше да ги безпокои в службите им, имаше намерение да им се обади вечерта. Но не й се искаше и да ходи по магазините след изтощителното пътуване с влака. Сама в стаята на хотела, си спомняше всички пъти, когато с Майкъл бяха използували стаи в хотели, за да се любят, и се почувствува изоставена. И това по-силно от всичко друго я накара да се обади на майката на Майкъл в Лонг Бийч.

На телефона се обади груб мъжки глас с типичен, поне за нея, нюйоркски акцент. Кей помоли да разговаря с госпожа Корлеоне. Последваха няколко минути тишина и после Кей чу глас с подчертан акцент да пита кой се обажда.

Сега Кей беше леко смутена:

— Кей Адамс, госпожо Корлеоне — каза тя. Спомняте ли си за мен?

— Разбира се, разбира се, помня те — каза госпожа Корлеоне. — Защо ти не се обади вече? Ожени ли се?

— Не, не — каза Кей. — Бях заета. — Беше изненадана от очевидното раздразнение в гласа на майката, че е престанала да се обажда. — Обаждал ли ви се е Майкъл? Добре ли е той?

На другия край на телефона настъпи мълчание, после се чу увереният глас на госпожа Корлеоне:

— Майкъл си е в къщи. Не се обаждал тебе? Тебе не виждал?

Кей почувствува, че на стомаха й прималява от; смущението и унизителното желание да се разплаче. Гласът й пресекна, когато попита:

— От колко време си е в къщи? Госпожа Корлеоне отговори:

— От шест месеца.

— О, разбирам — каза Кей. И тя наистина разбра. Почувствува топли вълни от срам, че майката на Майкъл е разбрала с какво неуважение се е отнесъл той към нея. И тогава се ядоса. Ядоса се на Майкъл, на майка му, на всички чужденци италианци, които нямаха елементар но възпитание да се държат приятелски поне от приличие, макар и след като една любовна история е приключила. Не знаеше ли Майкъл, че тя щеше да се тревожи за него като приятел, дори той да не я желаеше вече за партньорка в леглото, дори да не искаше вече да се ожени за нея? Нима Майкъл я мислеше за едно от онези жалки прости италиански момичета, които се самоубиват или правят сцени, след като отдадат девствеността си и после ги изоставят? Тя заговори с възможно най-безразличен тон:

— Разбирам, благодаря ви много. Радвам се, че Майкъл си е отново в къщи и е добре. Исках само да зная. Няма да ви се обаждам повече.

Гласът на госпожа Корлеоне дойде от телефона нетърпелив, сякаш не беше чула нищо от онова, което Кей беше казала:

— Ти искаш да видиш Майкъл, ела тук сега, изненадай го приятно. Вземи такси, и аз кажа на човека на вратата да плати твое такси. Кажи на шофьора, че той получи двойно повече, иначе той няма дойде чак тук, в Лонг Бийч. Но ти не плащай. Човекът на мъжа ми на вратата плаща таксито.