Марио Пузо - Кръстникът

— Не мога да направя това, госпожо Корлеоне — каза студено Кей. — Ако Майкъл искаше да ме види, щеше да ми се обади в къщи досега. Очевидно той не иска да възобнови нашата връзка.

Гласът на госпожа Корлеоне се чу оживено:

— Ти много хубаво момиче, ти има хубави крака, но няма много акъл. — Тя се изкиска. — Ти идва да видиш мен, а не Майкъл. Искам да говоря с теб. Ела веднага. И не плаща таксито. Чакам — те. — Телефонът тракна. Госпожа Корлеоне беше затворила.

Кей можеше да се обади отново и да каже, че няма да отиде, но знаеше, че трябва да види Майкъл, да говори с него, дори това да беше само обикновен любезен разговор. Щом сега си беше в къщи, открито, това означаваше, че не е вече в опасност, че може да живее нормално. Тя скочи от леглото и започна да се приготвя за срещата си с него. Положи много грижи за грима и тоалета си. Когато беше готова да тръгва, тя се втренчи в отражението в огледалото. Дали изглеждаше по-добре от времето, когато Майкъл изчезна? Или той щеше да си помисли, че е непривлекателна и по-стара? Фигурата й беше станала по-женствена, бедрата й по-закръглени, гърдите по-пълни, а по общо мнение италианците харесваха това, макар Майкъл да беше казвал винаги, че я обича, защото е толкова слаба. Това в същност нямаше значение, очевидно Майкъл вече не искаше да има нищо общо с нея, иначе сигурно щеше да й се обади през тези шест месеца, откакто е пристигнал в къщи.

Шофьорът на таксито, на което тя махна, отказваше да я закара до Лонг Бийч, докато не му се усмихна любезно и не му каза, че ще получи двойна такса. Пътуването трая почти час, а уличката в Лонг Бийч се беше променила, откакто я беше виждала за последен път. Около нея имаше желязна ограда, желязна врата преграждаше входа на уличката. Един човек, който носеше униформени панталони и бяло сако над червената си риза, отвори желязната врата, пъхна главата си в таксито, за да погледне таксиметъра, и даде на шофьора няколко банкноти. След като видя, че шофьорът не протестира и е доволен от парите, които са му платили, Кей слезе от таксито и мина през уличката към централната къща.

Лично госпожа Корлеоне отвори вратата и поздрави Кей с топла прегръдка, която я учуди. После тя огледа Кей с одобрителен поглед.

— Ти красиво момиче — каза тя категорично. — Имам глупави синове. — Тя дръпна Кей да влезе и я поведе към кухнята, където подносът с храна беше вече сложен, а на печката къкреше кафе. — Майкъл прибере се в къщи скоро — каза тя. — Ти изненадаш него.

Те седнаха заедно на масата и старата жена накара Кей да яде, а междувременно я разпитваше с голямо любопитство. Беше очарована, че Кей е само на двайсет и четири години. Тя кимаше с глава, сякаш всички факти съвпадаха с някакви лично нейни сведения, без да каже нищо друго.

Кей го видя първо през прозореца на кухнята. Пред къщата спря кола и други двама мъже слязоха. След тях слезе Майкъл. Той се изправи, за да разговаря с единия от тях. Профилът на Майкъл, левият, беше изложен към нея. Той беше деформиран, хлътнал, като пластмасово лице на кукла, която детето силно е ритнало. Странно беше, че това не помрачаваше красотата му в нейните очи, но я трогна до сълзи. Видя го, че си сложи снежнобяла носна кърпа на устата и носа и я задържа там за мит, докато се обръщаше да влезе в къщата.

Тя чу отварянето на вратата, стъпките му в хола, които се отправяха към кухнята, той отвори вратата и видя нея и майка си. Изглеждаше безразличен, но после се засмя едва-едва, а деформираната част на лицето не позволяваше на устата му да се разтегне повече. А Кей, която беше решила да каже само „Здравей, как си“ по възможно най-сдържания начин, скочи от стола си, изтича в прегръдките му и зарови лице на рамото му. Той целуна мократа й буза и я държа така, докато тя спря да плаче. После я заведе вън в колата си, махна на телохранителя да си върви и потегли, докато тя поправяше грима си, като просто изтриваше с кърпичка онова, което беше останало от него.

— Не исках да постъпя така — каза Кей. — Но никой не ми беше казал колко зле са те ударили.

Майкъл се засмя и докосна деформираната страна на лицето си.

— А-a, това ли? То е нищо. Само имам неприятности със синусите. Сега, след като съм вече в къщи, може би ще го оправя. Не можах да ти пиша или да направя нещо друго — обясни Майкъл. — Трябва да разбереш това преди всичко друго.

— Добре — каза тя.

— Имам жилище в града — продължи Майкъл. — Имаш ли нещо против да отидем там или искаш да вечеряме и да пийнем в ресторант.