Филип Пулман - Острият кинжал

Всички застинаха напрегнато.

Долетя нов вик, този път по-близко, а след него трети. Вещиците грабнаха клонките си и излетяха. Останаха само две, стиснали лъковете си, за да пазят Лира и Уил.

Някъде в мрака над тях кипеше битка. Отгоре долетя шум, свистене на стрели, стонове и писъци от болка и гняв.

Внезапно нещо се стовари с глух звук на земята, толкова неочаквано, че не им даде време да се опомнят. Беше дебелокожо чудовище с лъщящи люспи, наподобяващо скалните призраци, които Лира беше виждала.

При падането то беше смазано и потрошено, а от хълбока му стърчеше стрела, но въпреки това се надигна, разпери ципестите си крила и се устреми яростно към момичето. Вещиците не посмяха да стрелят, за да не я засегнат, но Уил се хвърли насреща му с ножа, замахна и главата на чудовището отлетя и се търколи на земята. Въздухът излезе от дробовете му с противно гъргорене и създанието притихна.

Всички още веднъж вдигнаха поглед нагоре. Битката кипеше над самите им глави. В отблясъците на огъня се мяркаха черна коприна, бледи ръце, зелени борови иглички, кафеникаво-сива люспеста кожа. Уил недоумяваше как вещиците успяват да пазят равновесие, камо ли да стрелят, при тези внезапни завои и стремителни атаки.

В потока и върху близката скала се стовариха още два скални призрака и тогава останалите отлетяха на север с пронизителни писъци и нечленоразделно ломотене.

След малко Серафина Пекала и вещиците й кацнаха, но този път бяха с една повече — чернокоса красавица с пламтящ поглед, чиито страни горяха от вълнение и гняв.

Новата вещица видя обезглавения скален призрак и плю.

— Не е нито от нашия свят, нито от този. Гадно изчадие. Плодят се като мухи и вече са хиляди. А това момиче кое е? Да не е Лира? Кое е момчето?

Лира смело отвърна на погледа й, макар сърцето й да биеше лудо. Рута Скади беше блестяща, неподражаема и нещо от този блясък се предаваше и на другите около нея.

Вещицата се обърна към Уил и той усети същия трепет, но успя като Лира да овладее изражението си. Кинжалът още беше в ръката му. Тя разбра какво е направил и се усмихна. Уил заби ножа в земята да изтрие кръвта на изчадието и го изплакна в потока.

— Серафина Пекала — каза Рута Скади, — много нови неща научих. Всичко се мени, умира, става безсмислено… Гладна съм.

Тя яде като животно, като разкъсваше със зъби останките от птиците и тъпчеше огромни залци хляб в устата си. През това време няколко вещици махнаха трупа на скалния призрак, запалиха отново огъня и поставиха стража.

Останалите насядаха в кръг около Рута Скади. Тя им разказа за срещата си с ангелите и за крепостта, която лорд Азриел строеше.

— Сестри, не сте виждали такъв замък. Външните укрепления са от базалт и се издигат до небето. От всички страни към тях водят пътища, по които карат барут, храна и оръжие. Как ли е успял да го направи? Помислих си, че е трябвало да се готви много дълго, в продължение на цели еони. Още преди ние да се родим, сестри, макар да е много по-млад от нас… Как е възможно, ще попитате. Не знам. Не разбирам. Мисля, че той може да командва времето, да го застави да бърза или да спира. Към тази крепост прииждаха воини от всички светове. Мъже и жени, войнствени духове, въоръжени същества, каквито никога не съм виждала — гущери и маймуни, огромни птици с отровни шпори, създания толкова странни, че дори не мога да ги оприлича на нещо познато. А знаете ли, сестри, че и в други светове има вещици? Говорих с вещици от друг свят, който прилича на нашия, но те самите са съвсем различни. Живеят толкова кратко, колкото при нас хората, и сред тях има и мъже, които летят като нас…

Вещиците от клана на Серафина я слушаха със затаен дъх, онемели от страх и невярващи на ушите си. Ала Серафина й повярва и я подкани да продължи.

— Ти видя ли лорд Азриел? Успя ли да го откриеш?

— Да, макар че не беше лесно. Той е в центъра на толкова много събития и ръководи всичко. Но аз станах невидима и стигнах до покоите му тъкмо когато се готвеше да си ляга.

Всички вещици прекрасно знаеха какво се е случило после, за разлика от Лира и Уил, които нищо не подозираха и нямаше нужда да им обясняват, така че Рута Скади продължи:

— Попитах го защо е събрал всички тези сили на едно място и дали е вярно, че се готви да поведе битка срещу самия Творец, а той се засмя и попита: „Какво, в Сибир говорят ли за мене?“ Казах му, че целият север говори за него, разказах му и за нашето споразумение и как съм напуснала нашия свят, за да го търся. Той предложи да се присъединим към него, сестри. Към неговата армия срещу Всемогъщия. С цялото си сърце желаех още в този миг да му дам клетва. Бих хвърлила своя клан в тази война с радост. Той ми показа, че да се бунтуваш, е справедливо и оправдано, когато знаеш какво творят наместниците на Всемогъщия от негово име… Помислих си за онези деца в Болвангар и за другите извращения, които съм виждала в моите земи на юг. Той ми разказа за много други жестоки изстъпления, всички в името на Твореца — как в някои светове преследват вещиците и ги изгарят живи… Да, сестри, вещици като нас! Отвори ми очите. Показа ми неща, които не съм и сънувала, жестокости и ужаси, извършени в името на Всемогъщия, чиято цел е да унищожат радостта и истинското в живота. О, сестри, как копнеех да се хвърля заедно с целия си клан в тази борба! Ала знаех, че най-напред съм длъжна да се посъветвам с вас, после да се върна у дома и да се срещна с другите кралици — Ева Каску и Рейна Мити. Затова напуснах незабелязано покоите му и поех насам. Но не след дълго излезе силен вятър, който ме отвя високо в планините и трябваше да потърся убежище на върха на една скала. Като знаех какви същества обитават скалите, реших отново да стана невидима и скоро чух гласове в тъмното. Изглежда бях кацнала близо до гнездото на най-стария скален призрак. Той беше сляп и останалите му носеха храна — някаква воняща мърша от долината. И го молеха за съвет. „Дядо, докъде се простират спомените ти?“, питаха го те. „Много, много далеч. Още не съществуваха хората“, отговаряше той със слабия си треперлив глас. „Вярно ли е, че наближава най-голямата битка, която някога се е водила, дядо?“ „Да, деца. Битка, по-голяма и от предишната. Задава се голям пир за всички нас. Дните, които идат, са дни на изобилие и наслада за всички призраци във всеки от световете.“ „А кой ще спечели, дядо? Ще успее ли лорд Азриел да надвие Всемогъщия?“ „Армията на лорд Азриел наброява милиони, събрани от всички светове. По-голяма е от онази, която се вдигна срещу Всемогъщия миналия път, и по-добре командвана. Колкото до силите на Твореца, те са стотици пъти по-малобройни. Но той самият е стар като света, по-стар дори и от мен, деца, а войските му са уплашени или прекалено самодоволни. Лорд Азриел ще победи, защото е дързък и безумно горд и вярва в правотата на своето дело. Но едно му липсва, деца. Езахетър. Без Езахетър той и войската му ще бъдат унищожени. И тогава ще пируваме в продължение на години!“ Старият призрак се засмя и загриза смрадливия кокал, който му бяха домъкнали, а останалите пищяха от радост. Представете си с какво нетърпение чаках да чуя още нещо за този Езахетър, но успях през воя на вятъра да уловя само още няколко думи. Един млад призрак попита: „Щом лорд Азриел има нужда от Езахетър, защо не го призове?“ А старият отвърна: „Лорд Азриел знае за Езахетър толкова, колкото и ти, дете! Това е най-смешното в цялата работа. Смейте се, смейте се с глас!“ Аз се опитах да се приближа още малко до гнусните създания, но силите ме напуснаха и вече не можех да остана невидима. По-младите ме видяха и се разпискаха. Трябваше да се спасявам с бягство през невидимата врата между световете. Една глутница ме последва и ме гони чак дотук. Но едно е ясно, сестри, лорд Азриел има нужда от нас. Който и да е този Езахетър, лорд Азриел се нуждае от нас! Иска ми се още сега да можех да се върна при него и да му кажа: „Не се тревожи, ние идваме! Ние, вещиците от севера, идем, за да ти помогнем да победиш!“ Да го решим сега, Серафина Пекала, и да свикаме големия съвет на всички кланове, за да тръгнем на война!