Филип Пулман - Острият кинжал

— Не говори глупости. Точно за себе си ще го направим, защото той не ни е молил за това. Ти си просто нагъл и любопитен, Пан.

— Значи сме си разменили местата. Обикновено ти си нагла и любопитна, а аз те спирам да не вършиш глупости. Като тогава в Стаята, за отдих в „Джордан“. Аз не исках да влизаме там.

— Как мислиш, Пан, ако не бяхме влезли, щеше ли да се случи всичко това?

— Не. Защото Ректорът щеше да отрови лорд Азриел и всичко щеше да се свърши още тогава.

— Сигурно… А как мислиш, кой може да е бащата на Уил? И защо е толкова важен?

— Нали това ти казвам! Можем да го разберем за една секунда.

Тя го погледна замислено.

— Преди сигурно щях да го направя. Но мисля, че се променям, Пан.

— Не е така!

— Не, може би ти не се променяш… Ей, Пан, когато се променя, ти ще спреш да се променяш. Какъв ли ще станеш?

— Бълха, надявам се.

— Добре де, наистина ли нямаш никакво предчувствие в какво ще се превърнеш?

— Не, и нямам желание.

— Сега ми мрънкаш, защото не искам да направя онова, което ти се иска на теб.

Той се превърна в прасе и започна да грухти и да квичи, докато я накара да се разсмее. Тогава прие формата на катеричка и се стрелна в клоните над главата й.

— Кой е баща му според теб? — попита отново. — Дали го познаваме?

— Не е изключено. Но при всички положения е важен. Почти колкото лорд Азриел. Не може да е иначе — нали знаем, че онова, което правим ние с теб, е важно…

— Не го знаем — възрази Панталеймон. — Мислим си, че е важно, но не сме сигурни. С теб решихме да търсим Праха, защото Роджър умря.

— Знаем го! — разпалено извика Лира и дори тропна с крак. Вещиците също. Те са изминали целия този път само за да ме намерят и да ми помогнат! А ние трябва да помогнем на Уил да намери баща си. Това е важно и ти също го знаеш, иначе нямаше да го ближеш, когато беше ранен. Всъщност, защо го направи? Ти не ме попита. Направо не вярвах на очите си!

— Направих го, защото той няма демон, а имаше нужда от такъв. И ако ти наистина беше толкова проницателна, колкото се мислиш, щеше да го разбереш.

— Разбирам го.

Тук спорът им замря, защото стигнаха до Уил, който беше седнал на един камък край пътеката. Панталеймон се превърна в птица и се скри в клоните.

— Уил, как мислиш, какво ще направят сега онези деца? — попита Лира.

— Едва ли ще тръгнат след нас. Прекалено уплашени бяха от вещиците. Сигурно ще си останат в града и ще се мотаят безцелно, както досега.

— Възможно е… Но ако поискат да се доберат до ножа? Тогава може да ни преследват.

— Нека опитат. Само че ножът е у мен. Отначало не го исках, но ако той може да убива Привидения…

— Никога не съм вярвала на Анджелика. Още от самото начало — каза Лира.

— Напротив, вярваше й.

— Така е — призна тя. — Но накрая го намразих тоя град!

— Когато за пръв път попаднах в него, помислих, че съм открил рая. Не можех да си представя нищо по-хубаво. А той през цялото време е бил пълен с Привидения и ние не сме подозирали…

— Никога вече няма да вярвам на деца! — заяви Лира. — Тогава, в Болвангар, си мислех, че каквото и да правят възрастните, колкото и да е лошо, децата са различни. Те не биха вършили жестокости. Сега вече не съм сигурна. Никога досега не съм виждала такива деца.

— Аз съм виждал.

— Къде? В твоя свят ли?

— Да — кимна той и след неловка пауза продължи: — Това се случи веднъж, когато мама пак беше зле. Ние с нея живеехме сами, баща ми не беше с нас. От време на време тя започваше да си въобразява разни неща, които не бяха верни. И да върши работи, които нямаха никакъв смисъл, поне за мен. Тя обаче трябваше да ги върши, защото иначе така се разстройваше, че започваше да се бои от всичко, И аз трябваше да й помагам. Например да докосваме пейките в парка или да броим листата на някой храст. Ей такива неща. След известно време тя се успокояваше. Аз обаче се боях някой да не разбере, защото можеха да я отведат. Научих се да се грижа за нея и да крия всичко това. Никога не съм казвал на никого. Веднъж тя се уплашила, когато не съм бил наблизо и не съм можел да й помогна. Бях на училище. Тя излязла навън, почти без дрехи, но изобщо не забелязала. Няколко момчета от моето училище я видели и започнали…

Бузите на Уил пламтяха. Очите му се напълниха със сълзи и той извърна глава, но след малко продължи с треперещ глас:

— Бяха я тормозили, както онези деца при Кулата на ангелите мъчеха котката… Мислеха, че е луда, и искаха да я наранят, може би дори да я убият. Не бих се изненадал. Тя просто беше различна и това ги изпълваше с омраза. Както и да е, накрая я открих и я отведох у дома. На другия ден в училище срещнах момчето, което ги водеше. Сбих се с него и му счупих ръката, може би и няколко зъба, не съм сигурен. Щях да набия и останалите, но това означаваше да си навлека беля. Те разбраха — имам предвид учителите и властите — и искаха да отидат при мама и да се оплачат. Но тогава всичко щеше да им стане ясно и щяха да я отведат. Ето защо казах, че съжалявам и че това няма да се повтори повече. Наказаха ме и така ми се размина. На нея също. Никой не знаеше, освен онези момчета, но те си мълчаха, защото знаеха какво ще им се случи, ако кажат. Знаеха, че следващия път ще ги убия. След известно време тя се пооправи и така никой нищо не разбра. Но оттогава вече не вярвах на децата. Те са същите като възрастните и са способни на лоши постъпки. Затова не бях изненадан от онова, което стана в Читагазе.