Филип Пулман - Острият кинжал

Възрастните ги гледаха с опасение, но се съгласиха да им продадат малко хляб, сирене и плодове срещу една от златните монети на Лира. Вещиците не се виждаха никакви, но двете деца знаеха, че тутакси ще долетят при най-малката опасност. Лира продължи да се пазари и една възрастна жена добави две манерки от козя кожа и хубава ленена риза. Уил смъкна с облекчение окървавената си фланелка, изми се в ледената вода на потока и легна да се суши на слънце.

Когато си отпочина, отново поеха на път. Сега местността беше по-сурова — трябваше да се крият под сянката на високи скали, вместо под широки кичести корони, а земята беше така нагорещена, че им пареше дори през подметките. Слънцето ги заслепяваше. Напредваха по склона все по-бавно, а когато последните лъчи докоснаха върховете на хълмовете и под тях се откри малка закътана долина, решиха да спрат за този ден.

Спуснаха се надолу по хълма, като едва не останаха без обувки, после трябваше да си проправят път през гъсти туфи недорасли рододендрони, тъмни лъскави храсти и пурпурни цветя, гъмжащи от пчели, докато най-сетне се озоваха на широка ливада, през която минаваше поток. Тревата беше висока до колене, изпъстрена със синчец, тинтява и очиболец.

Уил пи жадно от потока и се изтегна на тревата. Не можеше да остане буден, не можеше и да заспи. Главата му се въртеше, всичко сякаш беше обвито в мъгла, а ръката му пулсираше от жестока болка.

И което беше най-лошото, отново беше започнала да кърви.

Серафина я погледна, сложи още билки върху раната и стегна копринената превръзка по-силно отвсякога, но лицето й беше угрижено. Той не искаше да я пита нищо. Какъв беше смисълът? И двамата разбираха, че магията не е подействала.

Вече беше мръкнало, когато Лира се приближи и легна до него. Не след дълго се чу тихо мъркане. Демонът й, превърнат в котка, дремеше с подвити лапи само на крачка от него.

— Панталеймон! — прошепна Уил.

Демонът отвори очи. Лира не помръдна.

— Какво?

— Пан, ще умра ли?

— Вещиците няма да го допуснат. Нито пък Лира.

— Но магията не действа. Продължавам да губя кръв. Сигурно не е останало много. Кървенето не спира. Страх ме е…

— Лира не мисли така.

— Наистина ли?

— Тя мисли, че си най-храбрият боец, когото познава. Храбър като Йорек Бирнисон.

— Тогава по-добре да не показвам, че ме е страх. — Уил замълча за миг, после добави: — Мисля, че Лира е по-смела от мен. Тя е най-добрият приятел, когото съм имал някога.

— И тя мисли същото за теб — прошепна демонът.

Не след дълго Уил затвори очи и се унесе.

Лира не помръдваше, но очите й бяха широко отворени в мрака, а сърцето й биеше силно.

Когато Уил дойде на себе си, беше нощ, а ръката го болеше нетърпимо. Надигна се внимателно и видя недалеч да пламти огън, а над него Лира се опитваше да пече хляб, набоден на раздвоена пръчка. Имаше и няколко птици, набучени на шиш. Уил се приближи до огъня, а след малко долетя и Серафина Пекала.

— Уил — каза тя, — изяж тези листа, преди да седнеш да вечеряш.

Вещицата му подаде шепа меки листа, нагарчащи като пелин. Той ги сдъвка и се насили да ги преглътне. Бяха лепкави, но му подействаха освежаващо и като че му помогнаха да се стопли.

Изядоха печените птици, подправени обилно с лимонов сок, после една вещица им донесе боровинки, които беше набрала под каменистия насип. Вещиците се събраха около огъня и тихо заговориха. Някои от тях бяха ходили на разузнаване и бяха видели над морето балон. Лира подскочи.

— Балонът на господин Скорзби? — нетърпеливо попита тя.

— Бяха двама мъже, но доста далече, за да ги видим. И изглежда наближава буря.

Лира плесна с ръце.

— Ако е господин Скорзби, ще можем и ние да летим, Уил! О, дано да е той! Не можах да се сбогувам с него, а беше толкова добър с мен… Много ми се иска пак да го видя…

Вещицата Юта Камайнен слушаше внимателно, демонът червеношийка също беше нащрек на рамото й. Споменаването на Лий Скорзби й напомни защо е тръгнала на този дълъг път. Станислаус Груман беше отхвърлил любовта й и Серафина Пекала я беше взела със себе си, за да й попречи да го убие.

Кралицата може би забеляза интереса й, но нямаше време да реагира, защото в този момент се случи нещо. И тя, и другите вещици вдигнаха глави нагоре. Някъде от север долетя приглушеният вик на някаква нощна птица. Но не беше птица — вещиците веднага разбраха, че е нечий демон. Серафина Пекала се изправи и се вгледа в небето.

— Мисля, че е Рута Скади — каза тя.