Филип Пулман - Острият кинжал

Час и половина по-късно Мери Малоун спря колата си в една уличка недалеч от Съндърланд авеню. Не познаваше тази част на града и трябваше преди това да се консултира с картата. Когато слезе от колата и мракът и покоят на нощта я обгърнаха, внезапно изпита усещането за нещо нереално. Дали не сънуваше? Или някой си правеше с нея хитроумна шега?

Е, вече беше прекалено късно да се притеснява за това. Така или иначе беше замесена. Тя измъкна раницата, с която ходеше на походи в Шотландия и Алпите, и си помисли, че поне знаеше как да оцелее навън. Ако работите тръгнеха зле, винаги можеше да избяга, да се скрие в планината… Глупости!

Метна раницата на гръб и тръгна към Банбъри роуд. Извървя двеста-триста метра и стигна разклона, където Съндърланд авеню тръгваше наляво от околовръстното шосе. В живота си не се беше чувствала толкова глупаво.

Но когато сви зад ъгъла и видя странните дървета, сякаш слезли от страниците на детска книжка, разбра, че все пак в цялата работа има нещо вярно. На тревата под дърветата от другата страна на пътя се издигаше правоъгълна палатка от червен и бял найлон, наподобяваща онези, които разпъваха електротехниците, за да ги пазят от дъжда, а наблизо беше паркиран бял микробус със затъмнени стъкла.

Най-добре беше да действа веднага. Тя прекоси улицата и се запъти към палатката. Почти беше стигнала, когато страничната врата на микробуса се отвори и отвътре се показа полицай. Без шлема си той изглеждаше съвсем млад, а уличната лампа под наситената зеленина на листата го осветяваше ярко.

— Мога ли да знам къде отивате, госпожо? — попита младежът.

— В палатката.

— Боя се, че не можете да влезете, госпожо. Имам заповед да не пускам никого.

— Добре! — заяви тя. — Радвам се, че пазите така добре мястото. Аз обаче съм от Физическия институт. Сър Чарлз Латром ни помоли да направим предварителен оглед и да му докладваме резултатите, преди те да се заемат с изследванията. Това трябва да стане сега, докато още няма хора наоколо. Предполагам, причината ви е ясна.

— Така е… Но имате ли някакъв документ, с който да докажете коя сте?

— Разбира се.

Тя смъкна раницата от гърба си и извади портмонето. Сред книжата, които беше взела от чекмеджето в лабораторията, имаше и една библиотечна карта с изтекъл срок на името на Оливър Пейн. Петнадесет минути работа на кухненската маса в дома й и снимката от собствения й паспорт бяха достатъчни, за да измайстори нещо, което можеше да мине за истинско. Полицаят взе ламинираната карта и внимателно я разгледа.

— Доктор Олив Пейн — прочете той. — Познавате ли доктор Мери Малоун?

— Да, тя ми е колежка.

— А знаете ли къде е сега?

— У дома в леглото, ако има поне малко ум в главата. Защо?

— Доколкото разбрах, тя е уволнена и не бива да я допускаме тук. Всъщност заповедта ни е да я задържим, ако се опита. И когато видях жена, съвсем естествено предположих, че е тя. Моля да ме извините, доктор Пейн.

— Няма нищо — успокои го тя.

Полицаят още веднъж погледна картата и й я върна.

— Е като че всичко е наред. — И добави малко нервно: — Имате ли представа какво има в палатката?

— Как да ви кажа, нямам сведения от първа ръка. Точно затова съм тук.

— Разбирам. Успех, доктор Пейн!

Той се отдръпна, а Мери Малоун отметна платнището на входа. Надяваше се да скрие треперенето на ръцете си. Притиснала раницата до гърдите си, тя направи крачка. Излъжи охраната — какво пък, това беше направено. Но нямаше представа какво ще намери в палатката. Беше готова да види някаква археологическа находка, труп, метеорит, но нищо в досегашния й живот не я беше подготвило за този квадратен метър въздух и за притихналия спящ град край морето, който я чакаше отвъд.

Когато луната се издигна, вещиците се заеха с магията, която трябваше да изцели раната на Уил. Те го събудиха и му казаха да остави ножа на земята, та звездите да могат да го осветяват. Лира седеше недалеч и разбъркваше някакви билки в гърненце с вряща вода. Вещиците започнаха да пляскат с ръце и да тропат ритмично с крака, а в това време Серафина се приведе над огъня и запя високо и пронизително: