Филип Пулман - Острият кинжал

— Чакайте, чакайте малко — намеси се доктор Малоун. — Насоката на нашата работа е от голямо значение за нас. Аз нямам нищо против да разискваме резултатите, но не и насоката. Сигурно ви е ясно…

Сър Чарлз разтвори ръце в жест на съжаление и се изправи. Оливър Пейн също се изправи, видимо развълнуван.

— Почакайте, сър Чарлз! Сигурен съм, че доктор Малоун ще ви изслуша. За Бога, Мери, нищо няма да ти стане! Може да си промениш мнението.

— Ти не заминаваше ли за Женева? — попита тя.

— Женева? — повтори сър Чарлз. — Чудесно място. Големи възможности, големи пари. Не ми се иска да ви спирам.

— Не, още нищо не е решено — побърза да го увери доктор Пейн. — Тепърва ще има да преговаряме. Моля ви, сър Чарлз, седнете. Искате ли кафе?

— С удоволствие — отвърна сър Чарлз и седна с вид на доволен котарак.

Доктор Малоун за пръв път се вгледа внимателно в него. Видя мъж, прехвърлил шейсетте, преуспяващ, самоуверен, добре облечен, свикнал да получава от живота най-доброто, да се движи сред могъщи хора и да шепне на важни уши. Оливър беше прав — той искаше нещо. И ако не го получеше, нямаха никакъв шанс да си осигурят подкрепата му.

Тя кръстоса ръце на гърдите си и зачака.

Доктор Пейн му подаде чаша кафе.

— Извинете, тук живеем доста първобитно…

— Нищо подобно! Та ще ми позволите ли да продължа мисълта си?

— Разбира се, слушаме ви.

— Доколкото разбрах, достигнали сте до някои изумителни открития в областта на съзнанието. Да, знам, че още не сте публикували нищо и ви предстои още много работа. Въпреки това вече се носят слухове. Аз съм особено заинтересуван. Много ще се радвам, ако насочите усилията си примерно към възможностите за манипулация на съзнанието. И още, хипотезата за множествеността на световете — спомняте си, Евърет, 1957 година или там някъде. Мисля, че сте се натъкнали на нещо, което може да я доразвие. Една такава насока може да се окаже от полза за отбраната и да ви осигури източници на финансиране, които са далеч по-щедри и по-малко изнервящи от сегашната досадна процедура. Не очаквайте да ви разкрия информаторите си — побърза да каже той, защото доктор Малоун се наведе напред и се опита да го прекъсне с въпрос. — Вече ви споменах за декларацията за неразгласяване — досаден документ, но не бива много да придиряме. Лично аз се надявам на някакъв напредък в областта на множествеността на световете. И мисля, че вие сте хората, които могат да го постигнат. Освен това ме интересува едно лице. Дете.

Сър Чарлз замълча и отпи от кафето. Доктор Малоун беше изгубила способността си да говори. Беше пребледняла, макар да не го знаеше, но много добре съзнаваше, че започва да й се гади.

— Аз съм във връзка с разузнавателните служби и за това има не една причина — продължи мъжът. — Те се интересуват от момиче, което притежава един уникален уред — древен научен инструмент, без съмнение откраднат, който трябва да премине в по-сигурни ръце. Има и едно момче, горе-долу на същата възраст — около дванайсет — търсено за убийство. Разбира се, доста спорен е въпросът дали дете на тази възраст е способно на убийство, но фактите говорят именно за това. Двете деца са били видени заедно. Доктор Малоун, може би вие сте се срещали с някое от децата. И съвсем в реда на нещата е да искате да споделите с полицията онова, което знаете. Но далеч по-голяма полза ще има, ако ми кажете на мен. Аз ще направя необходимото с това да се заемат съответните служби, които ще действат бързо и ефикасно, без излишен шум в жълтата преса. Знам, че вчера тук е идвал инспектор Уолтърс и че момичето също се е появило. Виждате, че не говоря наизуст. Ако се срещнете втори път, аз ще знам, ще разбера, ако се опитате да го скриете от мен. От ваша страна ще бъде много разумно да помислите добре и да си спомните какво точно е казало момичето. Това е въпрос, засягащ националната сигурност. Разбирате ме, нали? Е, ще спра дотук. Ето визитната ми картичка, за да можете да влезете във връзка с мен. Не ви препоръчвам да мислите твърде дълго — както знаете, утре се събира комисията по финансирането. Но можете да ме потърсите по всяко време.

Сър Чарлз подаде визитката си на Оливър Пейн и остави една на пейката до доктор Малоун, която продължаваше да седи със скръстени ръце. Доктор Пейн му отвори вратата. Сър Чарлз сложи панамената си шапка, усмихна се лъчезарно и напусна стаята.

— Мери, полудяла ли си? — възкликна доктор Пейн, след като вратата се затвори. — Какво печелиш, като се държиш по този начин?