Филип Пулман - Острият кинжал

— Уил ли се казваш? — попита тя.

— Да, но…

— Защо Привиденията се боят от вас?

— Заради ножа. Къде е най-близкото от тях? Кажете ми, искам да го убия!

Тя не успя да отговори, защото към нея изтича Лира.

— Серафина Пекала! — извика момичето и прегърна вещицата така силно, че тя се засмя и го целуна по главата. — Ох, Серафина, откъде изникнахте така? Ние бяхме… Тези деца… Наистина бяха деца, но искаха да ни убият! Видя ли ги? Вече мислехме, че ще умрем и… Боже, как се зарадвах, като ви видях! Мислех, че никога повече няма да се видим!

Серафина Пекала погледна над главата и към мястото, където Привиденията се трупаха, и отправи поглед към Уил.

— Слушайте ме внимателно. В гората недалеч оттук има пещера. Изкачете хълма и продължете наляво по билото. Може би ще можем да носим Лира известно време, но ти си прекалено едър. Ще трябва да вървиш. Привиденията няма да тръгнат след нас — когато сме във въздуха, те не ни виждат, освен това се боят от теб. Там ще се срещнем. Има около половин час път.

Тя отново се издигна във въздуха, а Уил сложи ръка над очите си и се загледа в изящните черни фигури, които покръжиха още малко и се устремиха нанякъде над дърветата.

— О, Уил, спасени сме! Сега, когато Серафина Пекала е тук, всичко ще е наред! — възкликна Лира. — Не вярвах, че пак ще я видя някога. Тя дойде тъкмо навреме, нали? Като преди в Болвангар…

Тръгна нагоре по хълма, като бъбреше жизнерадостно, сякаш вече беше забравила сблъсъка с децата. Уил вървеше след нея и мълчеше. Ръката му пулсираше мъчително и с всеки удар на сърцето от раната избликваше нова кръв. Той сгъна ръката си в лакътя и се опита да не мисли за това.

Трябваше им не половин час, а близо два часа, докато стигнат, защото се наложи на няколко пъти да спират, за да си почине Уил. Когато се добраха до пещерата, завариха там буен огън, на шиш се въртеше заек, а Серафина Пекала бъркаше нещо в малко котле.

— Дай да погледна раната ти — бяха първите й думи и Уил протегна безчувствената си ръка.

Панталеймон, превърнат в котка, гледаше любопитно, но Уил извърна глава. Не му беше приятно да вижда осакатената си ръка.

Вещиците тихо размениха няколко думи и Серафина Пекала попита:

— С какво оръжие е нанесена тази рана?

Уил измъкна кинжала от ножницата и мълчаливо й го подаде. Вещиците го огледаха с опасение — никога не бяха виждали подобно острие.

— Само билките няма да са достатъчни. Ще е нужна и магия — заяви Серафина Пекала. — Добре, ще се приготвим. Докато изгрее луната, ще сме готови. Дотогава ще спиш.

Тя му подаде чаша от рог, пълна с някаква горчива отвара, подсладена с мед, и не след дълго той вече спеше дълбоко. Вещицата го покри с листа и се обърна към Лира, която още глозгаше костичките от заека.

— Е, Лира — изрече, — кажи ми сега кое е това момче, какво знаеш за този свят и какъв е този нож.

Лира си пое дълбоко дъх и започна разказа си.

— Повтори още веднъж — каза доктор Оливър Пейн в лабораторията с изглед към парка. — Или аз не съм чул добре, или ти говориш глупости. За какво дете от друг свят ми приказваш?

— Много добре ме чу Да, глупости са, но трябва да ме изслушаш, Оливър — настоя доктор Мери Малоун. — Тя знае за Сенките. Нарича ги Прах, но става дума за същото. Това са нашите сенчести частици. И те уверявам, че докато електродите бяха прикрепени към главата й, аз станах свидетел на най-изумителната демонстрация, която сме виждали на екрана. Символи, картинки… Тя има и един уред, на вид нещо като компас с различни символи околовръст на циферблата. Казва, че го разчитала по същия начин. Във всеки случай, съвсем наясно е каква трябва да бъде нагласата на ума по време на тълкуване.

Утрото беше към края си. Очите на доктор Малоун бяха зачервени от безсъние, а колегата й, който току-що се беше върнал от Женева, нямаше търпение да чуе нещо повече, макар да беше скептично настроен.

— Но най-важното е, че тя влезе във връзка с тях, Оливър. Те са съзнателни! И могат да ни отговарят. Спомняш ли си ония черепи? Тя ми каза за някакви черепи в музея „Пит-Ривърс“. С уреда си открила, че са много по-стари, отколкото е посочено на табелките, и че има Сенки…

— Чакай малко! Опитай се да го систематизираш. Какво искаш да ми кажеш? Че тя е потвърдила онова, което вече знаем, или че ни казва нещо ново?

— И едното, и другото. Не знам. Но да допуснем, че нещо се е случило преди тридесет или четиридесет хиляди години, Очевидно сенчести частици е имало и тогава — имало ги е още от времето на Големия взрив, но въздействието им не се е простирало върху човешките същества. После се е случило нещо, нямам представа какво, и е настъпила еволюция. Спомни си за черепите. Преди това няма Сенки, после изведнъж стават много. Момичето го потвърдя. Което означава, че горе-долу по онова време човешкият мозък е станал идеалният проводник на това въздействие. И внезапно сме станали разумни.