Филип Пулман - Острият кинжал

Най-сетне отметна косата от очите си, прикрепи електродите към главата си и започна да набира текста на клавиатурата. Чувстваше се доста неловко.

Здравейте! Не съм съвсем сигурна какво точно правя. Може би това е пълна лудост.

Думите се подредиха в лявата половина на екрана, което беше първата изненада. Тя не беше използвала никаква форматираща програма и каквото и да беше подреждането, то не беше нейно. Мери Малоун усети как кожата на гърба й настръхва. Трябваше да продължи нататък.

Опитвам се да продължа с думи онова, което преди правех с усилие на мисълта, но…

Ала още преди да е довършила изречението, курсорът сам се премести в дясната половина на екрана и изникнаха думите:

Задай въпрос.

Стори й се, че сякаш бе стъпила в нищото. Цялото й същество се разтърси от невероятно изумление. Трябваха й няколко секунди да дойде на себе си и да продължи, а когато отново започна да пише, отговорите изскачаха мигновено, още преди да е свършила.

Вие Сенки ли сте?

Да.

Същите ли сте като Праха на Лира?

Да.

Това тъмната материя ли е?

Да.

Тъмната материя е разумна?

Очевидно.

Онова, което казах на Оливър сутринта идеята ми за човешката еволюция, вярно ли е?

Вярно е. Но трябва да питаш още.

Тя спря, пое дълбоко дъх и бутна стола назад. Усещаше как сърцето й бие до пръсване. Всичко случващо се беше абсолютно невъзможно. Цялото й възпитание, начинът й на мислене, съзнанието й на учен — всичко това мълчаливо й крещеше: Не може да бъде! Ти си въобразяваш! Това е сън! Да, но на екрана оставаха думите — нейните въпроси и чуждите отговори.

Тя се овладя и продължи да пише. И отново отговорите изникваха почти без пауза.

Съзнанието, което ми отговаря, не е човешко, нали?

Не. Но хората винаги са знаели за нас.

Значи сте повече от един?

Безброй милиарди.

Кои сте вие?

Ангели.

Главата на Мери Малоун се въртеше. Бяха я възпитали като католичка. Нещо повече — както Лира беше открила, някога тя беше монахиня. Сега от вярата й не беше останало нищо, но все пак знаеше за ангелите. Свети Августин беше казал: „Ангел е названието на тяхната длъжност, а не на природата им. Ако търсите същността на природата им, тя е дух. Ако търсите името на длъжността им, то е ангел. Според това какво представляват са дух, според това какво правят са ангели.“

Трепереща и зашеметена, тя продължи:

Ангелите са същества от сенчеста материя? От Прах?

Структура. Комплекс. Да.

И сенчестата материя е онова, което наричаме дух?

В същността си сме дух. В действията си сме материя. Дух и материя са едно.

Тя потрепери. Те бяха уловили мислите й.

Намесвате ли се в човешката еволюция?

Да.

Защо?

Мъст.

Мъст? За какво? О, разбунтувалите се ангели! След войната в небесата Сатаната и райската градина, но това не е вярно, нали? Това ли е — но защо?

Намери момичето и момчето. Не губи повече време. Ти ще си змията.

Тя вдигна ръце от клавиатурата и разтърка очите си. Когато погледна към екрана, думите не бяха изчезнали.

Къде?

Иди на Съндърланд авеню и търси палатка. Излъжи пазача и влез. Вземи си продукти за дълъг път. Ще те пазят. Привиденията няма да те закачат.

Но аз…

Преди да тръгнеш, унищожи оборудването тук.

Не разбирам защо аз? Какво пътуване?

Ти си се готвила за това цял живот. И работата ти тук приключи. Последната ти задача в този свят е да попречиш на врага да се добере до апаратурата. Унищожи я. Направи го сега и тръгвай.

Мери Малоун блъсна стола назад и се изправи разтреперана. Притисна пръсти към слепоочията си и установи, че електродите още са там. Свали ги разсеяно. Дори и да се съмняваше в онова, което беше направила, и в изписаното на екрана, през последния половин час тя беше прекрачила границата на вярата и съмнението. Нещо се беше случило и то я беше хипнотизирало.

Мери изключи детектора и усилвателя. Следващата й работа беше да форматира диска. След няколко минути всичко беше приключено. Никой не би могъл да възстанови хардуера. Оставаше само Оливър Пейн, който познаваше програмата, но там нищо не можеше да се направи.

Тя измъкна някакви книжа от едно чекмедже и ги напъха в куфарчето си, а накрая смъкна от вратата плаката със символите на Идзин. Пъхна го в джоба си, угаси лампата и си тръгна.

Охранителят стоеше във фоайето и говореше по телефона си. Той я съпроводи до вратата и остана да я наблюдава на прозореца, докато тя потегли.