Филип Пулман - Острият кинжал

— Къде е момчето сега, Фра Павел? — попита Кардиналът.

— В друг свят. Вече е късно.

— Вещицата знае! — намеси се друг мъж, чийто демон ондатра не спираше да гризе някакъв молив. — Дотук всичко съвпада, нямаме само свидетелството на вещицата. Мисля, че трябва да продължим с изтезанията!

— Какво е това пророчество? — попита госпожа Колтър, която започваше да кипва. — Как се осмелявате да го скривате от мен?

Надмощието й над всички останали беше осезаемо. Златистата маймунка обходи с поглед присъстващите и никой не се осмели да я погледне в очите.

Единствено Кардиналът не трепна. Демонът му, голям пъстър папагал, вдигна крак и се почеса по главата.

— Вещицата намекна за нещо почти свръхестествено — наруши мълчанието той. — Не ми се иска да вярвам в това, което вероятно искаше да каже. Ако е вярно, то ни изправя пред най-ужасната отговорност, с която хората някога са се сблъсквали. Но аз отново ви питам, госпожо Колтър — какво знаете за детето и за баща му?

От гняв госпожа Колтър беше побеляла като смъртник.

— Как дръзвате да ме подлагате на разпит? — избухна тя. — И как се осмелявате да скривате от мен онова, което вещицата е казала? И накрая, как смеете да ме обвинявате, че крия нещо от вас? Да не мислите, че съм на нейна страна? Или че съм на страната на баща и? Може би смятате, че трябва да ме измъчвате и мен като онази вещица? Какво пък, всички сме във ваша власт, ваше преосвещенство. Достатъчно е да щракнете с пръсти и ще бъда разкъсана на парчета, но дори и да търсите истината във всяко парченце плът, останало от тялото ми, пак няма да откриете нищо, защото не съм и чувала за никакво пророчество. И настоявам да ми кажете какво знаете! Това е моето дете, собственото ми дете, заченато в грях и родено в позор, но все пак мое дете, а вие скривате от мен онова, което имам право да знам!

— Моля ви — намеси се притеснено един свещеник. — Моля ви, госпожо Колтър. Вещицата още не е проговорила. От нея ще научим повече. Самият кардинал Стърок каза, че е чул само намек.

— А ако вещицата не каже нищо повече? — извика госпожа Колтър. — Какво ще правим тогава? Ще тънем в догадки? Ще треперим и ще хленчим?

Фра Павел се обади:

— Няма, защото ей сега ще попитам алетиометъра. И ще научим отговора, независимо дали от вещицата или от книгата с тълкуванията.

— Колко време ще отнеме това?

Той уморено вдигна вежди.

— Доста. Въпросът е невероятно сложен.

— А вещицата може да ни каже веднага — изрече госпожа Колтър и се изправи.

Мъжете последваха примера й, стъписани от ужас. Единствено Кардиналът и Фра Павел останаха на местата си. Серафина Пекала отстъпи, като напрягаше всичките си сили да остане незабелязана. Златистата маймунка оголи зъбите си. Козината й беше настръхнала.

Госпожа Колтър я сложи на рамото си.

— Да идем при вещицата — каза тя и тръгна към коридора.

Мъжете побързаха да я последват, като се блъскаха и се препъваха един в друг. Серафина Пекала едва успя да се отдръпне от вратата. Последен излезе Кардиналът.

Серафина изчака няколко секунди, докато се успокои, защото вълнението можеше да я издаде. Когато се съвзе достатъчно, тя тръгна след мъжете по коридора и влезе след тях в по-малка стая, където всички се бяха стълпили около ужасяващата фигура в средата на помещението — вещица, вързана здраво за железен стол, със строшени и изкривени крака и посивяло от нечовешка болка лице.

Госпожа Колтър се надвеси над нея. Серафина остана до вратата, осъзнавайки, че няма дълго да остане невидима — прекалено трудно беше при тези обстоятелства.

— Кажи ни за детето, вещице — изрече госпожа Колтър.

— Не!

— Ще те измъчваме.

— Достатъчно ме измъчвахте.

— О, можем и повече! Нашата Църква има хилядолетен опит в мъченията. Можем да продължим страданията ти до безкрай. Кажи ни за детето — повтори госпожа Колтър и се пресегна, за да строши един от пръстите на вещицата. Чу се пукот.

Вещицата изкрещя и за миг Серафина не можа да се овладее. Един или двама от свещениците я видяха и застинаха от ужас и изумление. Но това трая само миг. Тя си възвърна самообладанието и отново стана невидима, а мъжете се обърнаха към жертвата си да наблюдават мъчението.

Госпожа Колтър отново заговори:

— Ако не ми отговориш, ще ти счупя още един пръст, после още един. Какво знаеш за детето? Казвай!

— Добре. Моля ви, моля ви, стига толкова!

— Тогава отговаряй!

Отново се чу ужасяващият пукот и този път вещицата се разрида неудържимо. Серафина Пекала едва устоя на порива да се втурне към нея. Думите на пленницата прозвучаха като писък: