Филип Пулман - Острият кинжал

Преди да влезе в къщата му, тя направи голям кръг над залива, където върху ледената вода се плъзгаха като призраци корабите и пипалата на мъглата. Долу лоцманът тъкмо въвеждаше в пристанището кораб с африканска регистрация. Извън залива бяха закотвени още няколко кораба. Никога не беше виждала толкова много кораби на това място.

Краткият ден беше към края си, затова Серафина полетя към дома на консула и кацна в градината отзад. Почука на прозореца и доктор Ланселиус сами отвори, сложил пръст на устните си.

— Добре дошла, Серафина Пекала. Влизай бързо и се чувствай като у дома си. Но е добре да не оставаш за дълго.

Той й примъкна един стол до камината, но преди това надникна иззад пердето към улицата.

— Искаш ли вино?

Серафина отпи от златистото токайско и му разказа какво е видяла на кораба.

— Мислиш ли, че са разбрали думите на вещицата за детето? — попита консулът.

— Струва ми се, че не съвсем. Не са наясно, че момичето е много важно. Колкото до онази жена, боя се от нея, доктор Ланселиус. Предполагам, че ще я убия, но въпреки това ме е страх от нея.

— Да — продума той. — И мен.

Серафина изслуша разказа му за слуховете, плъзнали из града. И сред мъглата на клюките започнаха ясно да се очертават някои факти.

— Казват, че събирал най-голямата армия, която някой е виждал, а това тук бил само челният отряд. Носят се неприятни слухове и за някои от войниците. Чух за Болвангар и за онова, което са правили там — отделяли демоните от децата. Нечувана жестокост! Е, изглежда имат цял полк войници, с които са постъпили по същия начин. Чувала ли си думата зомби? Те не се боят от нищо, защото не мислят. Казват, че в този град имало такива. Властите ги крият, но мълвата се разпространява и гражданите се боят до смърт от тях.

— А другите кланове? — попита Серафина Пекала. — Има ли някакви вести за тях?

— Повечето са се прибрали по родните си места. Всички вещици чакат със свити сърца какво ще се случи по-нататък.

— А за Църквата какво се чува?

— Там цари пълна бъркотия. Не знаят какво се кани да предприеме лорд Азриел.

— Нито пък аз. Дори не си представям какво може да е. Ти как мислиш, какво възнамерява да прави той, доктор Ланселиус?

Консулът нежно погали с палец главата на демона си змия.

— Лорд Азриел е учен, но не познанието е водещата сила в живота му. Нито пък властта. Срещнах го веднъж и мисля, че е страстна и могъща натура, но не е деспотичен. Не мисля, че иска да властва… Не знам, Серафина Пекала. Може би слугата му ще е в състояние да ти каже. Казва се Торолд и беше заточен заедно с лорд Азриел в Свалбард. Може би си струва да го посетиш и да чуеш какво ще ти разкаже, стига да не е заминал с господаря си за другия свят.

— Благодаря. Това е добра идея… Ще го направя. Тръгвам още сега.

Тя се сбогува с консула и се издигна в сгъстяващия се мрак към облаците, където я чакаше Кайса.

Пътуването на Серафина на север беше затруднено от нарастващата бъркотия в света около нея. Всички арктически народи бяха обзети от паника, същото беше и с животните и това не се дължеше единствено на мъглата и на магнитните смущения, а и на необичайното за сезона пропукване на ледовете и раздвижването на земната кора. Сякаш самата земя, скована от вечни ледове, се събуждаше бавно от дългия вцепеняващ сън.

В цялата суматоха зловещото сияние от друг свят си пробиваше път през пролуките в мъглата и също така внезапно изчезваше, а стада от мускусни бикове се втурваха слепешката на юг и после стремително обръщаха назад, ятата диви гъски се разкъсваха и объркваха заради колебанията в магнитните линии, с които бяха свикнали. Серафина Пекала насочи клонката от омаен бор на север, към къщата на границата на вечната пустош край Свалбард.

Там завари Торолд, слугата на лорд Азриел, да се сражава с глутница скални призраци.

Видя набезите им още преди да се е приближила достатъчно, за да разбере какво точно става. В заснежения двор отекваше само плющенето на ципести крила и писукането на гнусните твари. Сред тях стоеше самотна фигура, омотана в кожи, и стреляше с пушка в напиращата гмеж, а демонът на човека, едро куче, ръмжеше и пускаше в ход яките си челюсти всеки път, когато врагът се приближеше достатъчно.

Серафина не познаваше мъжа, но скалните призраци бяха врагове от памтивека. Тя направи кръг над тях и им пусна отвисоко няколко стрели. Шайката — която беше твърде неорганизирана, за да се нарече отряд — с писъци и дърдорене побегна пред новия си противник. Скоро небето отново стана чисто и тревожното писукане на нашествениците отекваше все по-надалеч, докато не замря напълно сред хълмовете.